- Господин Клоп - извика Алек в опит да надвика шума от двигателите, - върви ли?
Старецът вдигна очи от контролите.
- Като се има предвид скоростта, да. Имаш ли представа какво всъщност се случва?
Ото Клоп, разбира се, не говореше английски. Дори вестоносният гущер да му бе донесъл новините от повърхността, той нямаше да разбере защо корабът сменя курса си. Бе видял само цветовите сигнали, дошли от мостика и даващи заповед, която той трябваше да изпълни.
- Забелязахме два немски бойни кораба. - Алек направи пауза. Отново бе казал „ние“ - Корабът тръгна да ги преследва.
Клоп се намръщи и се замисли за миг над новините, след което сви рамене.
- Е, германците не бяха особено мили с нас напоследък. Но също така е истина, млади ми господарю, че по всяко време можем да повредим някое лостче от машината.
Алек погледна към въртящите се зъбни колела. Построените наново двигатели все още даваха много дефекти, които изскачаха неочаквано и по всяко време. Екипажът никога нямаше да разбере дали повредата е била нарочна или не.
Сега обаче не бе времето да предават новите си съюзници.
Макар Алек да говореше, че е спасил въздушния кораб, всъщност „Левиатан“ бе измъкнал него. Планът на баща му бе Алек да се крие по време на цялата война в Швейцарските Алпи и да се появи в края й, за да разкрие, че е наследник на престола на Австро-Унгарската империя. Катастрофата на въздушния кораб го бе спасила от дълги години треперене в снега. Бе длъжник на Дарвинистите за това, че го бяха отървали от тази участ, а и за доверието, което бяха оказали на хората му, приемайки техните двигатели на своя кораб.
- Да се надяваме, че това няма да се случи, Ото.
- Както кажете, сър.
- Нещо не е наред ли? - попита господин Хърст.
- Напротив - превключи Алек на английски, - господин Клоп каза, че всичко върви както трябва. Доколкото знам, граф Волгер е при двигателя от дясната страна на кораба. Да остана ли тук, за да превеждам?
Главният инженер подаде на Алек чифт летателни очила, за да пазят очите му от вятъра и искрите на двигателя.
- Ако не ви е проблем, да. Не бихме искали да стане някое... недоразумение по средата на битката.
- Разбира се, че не - Алек си сложи очилата и се замисли дали господин Хърст не бе забелязал колебанието на Клоп. Като главен инженер на въздушния кораб, Хърст бе от малцината Дарвинисти, които разбират от техника. Винаги бе гледал на работата на Клоп с възхищение, макар да говореха на различен език. Нямаше смисъл да предизвикват подозренията му точно сега.
Алек се надяваше тази битка да приключи бързо и да стигнат Константинопол без закъснение.
Когато нощта се спусна, на хоризонта се появиха два тъмни силуета.
- Малкият не е нищо особено - каза Клоп, докато сваляше бинокъла си. Алек го взе и погледна през него. Малкият брониран кораб вече бе повреден. Едното от оръдията му бе почерняло от пожар, а зад него се виждаше диря от масло, която изглеждаше като черна дъга на фона на залязващото слънце.
- Вече са били в битка, така ли? - попита той господин Хърст.
- Да. Флотът ги преследва из цялото Средиземноморие. Чукнали са ги няколко пъти отдалеч, но те всеки път успяват да се изплъзнат.
Мъжът се усмихна.
- Не и този път, обаче.
- Определено не могат да ни надбягат - отбеляза Алек. „Левиатан“ бе скъсил дистанция от шейсет километра за няколко часа.
- Не могат и да се бият с нас - каза господин Хърст. -Твърде сме нависоко, за да ни уцелят. Всичко, което трябва да направим, е да ги забавим. Флотът ще довърши останалото.
От гръбнака над тях се чу тътен. Ято от черни фигурки полетя пред кораба.
- Пуснаха флашетните прилепи - каза Алек на Клоп.
- Що за прилепи са това?
- Ядат шипове - бе всичко, което Алек успя да каже.
Побиха го тръпки.
Ятото започна да се разпръсква и образува черен облак във въздуха. От кабината блеснаха прожектори. Когато слънцето залезе, прилепите се скупчиха по стълбовете светлина като молци.
„Левиатан“ бе изгубил много зверове при скорошните си битки, но корабът бавно се възстановяваше. Прилепите вече се множаха, подобно на гора, възстановяваща се след дълъг ловен сезон. Дарвинистите наричаха този кораб „екосистема“.
Имаше нещо забележително в тъмните рояци, които се рееха на светлината на прожекторите в далечината. Те се скупчиха около малкия боен кораб, готови да отприщят своя смъртоносен дъжд от шипове. По-голямата част от екипажа щеше да е в безопасност под бронирания кораб, но мъжете около по-малките оръдия щяха да бъдат разкъсани на парчета.