Щом корабът обаче нямаше сила, защо вятърът отнасяше Нюкърк надалеч? Не трябваше ли всички да летят в една посока?
Дерин погледна надолу и очите й се разшириха.
Ресните все още се движеха и отдалечаваха кораба от опасността.
- Това вече е наистина странно - промърмори тя.
Когато съществата, дишащи водород, останеха без двигатели, те обикновено се носеха по въздуха. Разбира се, въздушният звяр се бе държал странно още след катастрофата при Алпите. Старите кучета от екипажа казваха, че катастрофата в Алпите - или може би Машинистките двигатели - го бяха подлудили.
Сега обаче нямаше време да мисли за това. Нюкърк минаваше на около трийсет метра от тях. Бе толкова близо, че Дерин можеше да види почернялото му от сажди лице и подгизналата униформа.
Той обаче не се движеше.
- Нюкърк! - извика тя. Ръката, въртяща манивелата, я болеше. Той обаче падна покрай нея без да отговори. Извивките на кабела започнаха да се развиват подобно на гнездо змии по горната част на кораба. Хъкслито влачеше кабела след себе си, докато падаше зад „Левиатан“.
- Направете път! - извика Дерин и махна с ръка на един човек от екипажа, който бе стъпил върху кабела. Той отскочи настрана, а кабелът се опъна до глезените му, като едва не събори и него.
Тя отново започна да върти лебедката, докато кабелът не се опъна с болезнен спазъм. Дерин удари спирачката и провери каква е височината - малко повече от ето и петдесет метра.
„Левиатан“ бе дълъг около 60 метра, така че Нюкърк щеше да виси на по-малка височина. Вероятно бе добре, захванат здраво на пилотското място. Освен ако огънят не го бе стигнал. Или ако вратът му не се бе счупил...
Дерин си пое дълбоко въздух и се опита да спре треперенето на ръцете си.
Не можеше да го изтегли обратно до горе. Лебедката бе конструирана да пълни с водород Хъкслита, а не да тегли умрели такива.
Дерин последва опънатия кабел и се покатери по напречните въжета от едната страна на въздушния звяр. От кръста на „Левиатан“ тя можа да види тъмната фигура на Хъкслито, увиснала над покритите с пяна морски вълни.
- Да му се не види - промърмори тя. Водата бе много по-близо, отколкото бе очаквала.
„Левиатан“ губеше височина.
Естествено. Как не се бе сетила. Огромният звяр търсеше най-силния вятър, на който да се понесе надалеч от немските бойни кораби. Не го интересуваше, че може да удари нещастния обгорен Нюкърк по повърхността на океана.
Офицерите обаче можеха да хвърлят баласт и да издигнат кораба пряко волята му. Дерин извади командната си свирка и я наду, за да извика вестоносен гущер, след което отново се загледа в Хъкслито под нея.
Не виждаше някой да се движи. Нюкърк вероятно бе в безсъзнание. А и нямаше екипировка, с която да се изкатери по кабела. Никой не бе очаквал, че това може да се наложи.
Къде бе проклетият вестоносец? Тя видя едно от зверчетата да тича по мембраната и подсвирна към него. Гущерът обаче само я погледна и промърмори нещо за повреда в електричеството.
- Страхотно - промърмори тя. Проклетата светкавица бе побъркала зверчетата!
Тъмната вода под нея приближаваше с всяка изминала секунда.
Щеше да се наложи да спаси Нюкърк сама.
Дерин започна да рови по джобовете на летателния си куршум. В класа по въздухоплаване господин Ригби я бе научил как да се „гмурка на въже“ което, казано на жаргон, означаваше спускане по въже, без да счупиш врата си. Тя намери няколко карабинера и достатъчно влакно, за да направи две закачалки. След като върза предпазния си колан към кабела на Хъкслито, Дерин завъртя карабинера. Тя не можеше да увие въжето около хълбоците си, тъй като тежестта на мъртвото Хъксли щеше да я разкъса на две. Но след като се засуети за малко, тя закачи допълнителните карабинери към предпазните си колани и прекара въжето през тях.
„Господин Ригби не би харесал това“, помисли си Дерин, докато се оттласкваше от мембраната. Тя се спусна до долу на къси скокове, а карабинерите й помагаха да не пада прекалено бързо. Въжето обаче се нажежи под ръкавиците й. Фибрите му искряха всеки път, когато тя спреше. Дерин се съмняваше, че въжето е проектирано да издържа тежестта на двама души и умряло Хъксли.
Океанът бушуваше под нея, а вятърът стана по-студен след залеза на слънцето. Върхът на една висока вълна се удари в отпусналата се мембрана на Хъкслито. Звукът прозвуча като изстрел.
- Нюкърк! - извика Дерин и момчето се размърда в мястото си.
Тя усети вълна на облекчение. Той беше жив.
Не като татко й.
Остави се да пада свободно последните двайсетина метра. Въжето съскаше като полудяло и в соления въздух се усети аромат на изгорено. Ботушите й обаче удариха меко податливата мембрана на мъртвия звяр, която ухаеше на сол и пушек, като медуза, изпечена на огън.