— Откуп? О, мили Боже. За какви ни мислят? — възкликна Лора. — Не сме богати. Две пенита не можем да съберем на едно място. Не можем да си позволим откуп.
— „Ако“ — обади се Еверет. — Казахте „ако“ е бил похитен заради откуп. Какви други видове отвличания има?
— Списък ли искаш? — попита Мустака Милиган. — Добре, ето ти списък. Но едно ще ти кажа. От това няма да ти стане по-леко. Съществува така нареченият вид отвличане с цел изнудване. Обикновено на роднина на банков чиновник, когото задържат, за да принудят управителя да отвори трезора и да извади от него парите. Има отвличания с цел размяна на заложници. И отвличания за добиране до специализирани познания — например на лекар, който да закърпи някой млад гангстер, ранен при престрелка между улични банди. Също и експресни отвличания. Хващат те и всеки ден те придружават до банкомата, за да изтеглят дневния ти лимит, докато не изпразнят сметката ти. Отвличанията, синко, са процъфтяващ бизнес. А ги има и хората, които просто се изпаряват. Няма ги. В графа „Изчезнали“. Най-много са такива, изчезналите. — Мустака Милиган вдигна химикалката си и погледна право в Еверет: — А сега, синко, ако искаш да ми дадеш показания, след това двамата с майка ти ще можете да се приберете у дома, а ние ще се заемем с издирването на татко ти.
Еверет се облегна в стола си и издиша изпаренията от боята.
— Добре. Слязох до центъра на Лондон след училище, за да се срещна с баща ми…
3.
Из целия път по шосе A10, през района на Долстън, а след това по Хай Стрийт в Стоук Нюингтън, Лора не проговори. Нито дума. Почукваше с пръсти по волана и си мърмореше изопачени думи от текстовете на песните по някаква радиостанция за популярни мелодии, докато на Еверет вече му се искаше да стовари юмрук по радиото, да удари кой да е бутон, да налучка коя да е станция с малко повече шум, ритъм и живот. Каквото и да е — само да накара майка си да не чува погрешно думите в песните.
Виж момичето, виж как пищи, ето че риташ танцьорка ти. „Не е така!“, кипеше вътрешно Еверет. Клоун контрол до Мао Дзедун… „Майор Том!“, искаше да ѝ изкрещи. „Майор Том, майор Том, майор Том! Не чуваш ли какво пеят?!“ Песента беше писана преди поне четирийсет години, но Еверет я знаеше по-добре от майка си. Имаше си дума за неправилно чут текст на песен. Беше я намерил онлайн: шутаранга1. Думата му беше харесала. Запомни я.
По времето когато стигнаха до Евъркрийч Роуд, за да вземат Виктъри-Роуз, Еверет беше проумял. Ставаше дума за гняв, от онзи вид, който веднъж — само веднъж — вече бе виждал. Беше го видял в деня, когато се върна у дома от тренировка по футбол и откри всички лампи включени, във всяка стая, всяка една врата отворена, а радиото надуто докрай, така че да се чува из цялата къща, докато майка му забърсваше пода в кухнята и забърсваше, и забърсваше, и забърсваше. Нещо ка-то уу ууу, скача по моето ту туу, припяваше си тя заедно с Girls Aloud.
— Мамо, какво правиш?
— Този под е отвратителен. Мирише. Това е отвратително. Кухненският под не бива да мирише. Между плочките са се наслоили отвратителни неща. Нямам намерение тези неща да продължават да стоят там, на хубавия ми под.
После беше посочила бутонките на Еверет. Той ги изхлузи. Остана по чорапи на студения бетонен праг.
— Добре ли си?
— Да, да…
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Абсолютно сигурна.
— Почистваш вече трети път на онова място.
— Нищо подобно.
— Така е.
— Е, и ако е така? Трябва да бъде почистено. Отвратително е. Всичко тук е отвратително. Нищо не мога да опазя хубаво. Защо нищо не мога да опазя хубаво?
— Мамо, добре ли си?
— Да, добре съм. Добре? Ето ме как казвам: Добре. Съм. Защо постоянно ме питаш? Разбира се, че съм добре. Винаги съм добре. Трябва да съм добре. Все някой трябва да е, и това винаги съм аз. Ох, млъквай, млъквай, млъквай, престани с това глупаво дрънкане… — беше изкрещяла на радиото Лора, а сетне го удари с парцала и изтръгна щепсела му от стената.
Еверет почувства неудобство, срам, страх. Не биваше да вижда точно това. Сякаш стените на безопасния му, предсказуем свят се бяха превърнали в стъкло и през тях успяваше да зърне огромни, чудовищни, заплашителни форми.
— Съжалявам, Еверет — каза майка му. — Еверет, аз и татко ти… Той си взе… няма да се върне… Ами… смятаме, че може би ще е по-добре, ако се разделим за известно време. Не зная колко. Може би за доста дълго. Може би… за постоянно.
Ето как Еверет Синг бе открил, че семейният живот, какъвто го познаваше, е приключил — по чорапи на студеното бетонно стъпало, навлякъл сакото на училищната си униформа върху вратарския екип. С бутонки в ръка. Майка му — с подгизнал парцал в ръка. Girls Aloud — от усиленото докрай радио. Беше приключило много преди това, осъзна тогава той. Беше приключвало дълго. Родителите му от години го бяха лъгали.
1
Безсмислена, нищо незначеща дума от старата градска песен „Песента на шута“. Стихът е следният: „Забравил