— Еверет. Да, да, да, добре ли си? Добре, добре. Ужасна афера, ужасна. Искрени благопожелания. От полицията се обадиха, всички в отдела са ужасно разстроени, ужасно. Колет не е на себе си, направо не е на себе си.
Вече нямаше накъде да отстъпва. Еверет бе израснал като разглезеното дете на физик, в тичане на свобода между аудитории и лаборатории, сред бели, покрити със символи дъски и високоенергийно изследователско оборудване, облепено с вълнуващи жълти предупредителни стикери: Лазери! Радиация! Нанозаплаха! Членовете на факултетния съвет бяха неговото алтернативно семейство, но винаги беше намирал Пол Маккейб, началника в отдела на Теджендра, за прекалено весел, прекалено силно напомнящ на типичен чичо, за когото семейството предпочита да не говори. Пол Маккейб издаде устни, сякаш вкусваше неприятни думи.
— Всъщност, Еверет, тъкмо теб дойдох да видя.
Пол Маккейб като че се чувстваше неловко във всекидневната, седнал в средата на дивана, обвил колене с ръцете си. Не си беше свалил шлифера. Лора приготвяше чай в кухнята — нещо, което обикновено не правеше след девет часа. Кофеинът ѝ докарваше безсъние. Светеха само настолните лампи, а мигащите крушки от коледното дръвче хвърляха лудешко сияние върху учения.
— От полицията ми се обадиха за баща ти, Еверет. Невероятно, просто невероятно. На „Мол“. Посред бял ден — искам да кажа, знаеш какво имам предвид. Но е невероятно, невероятно, в модерен Лондон, че не го е уловила поне някоя от градските охранителни камери. Ние сме най-наблюдаваната нация на Земята.
— Имам снимка на колата. Имам регистрационния номер.
Пол Маккейб седна по-изправено.
— Така ли? Наистина? — Приличаш на африканска мангуста, помисли си Еверет. — Добра работа. Със сигурност ще им е от полза.
— Е, какво ви питаха от полицията?
Лора придърпа една масичка и остави чаша чай на нея. Пол Маккейб махна с ръка, когато му предложи „КитКат“:
— Благодаря, благодаря, но от шоколада получавам ужасна мигрена. Ужасна. Полицията? А, просто обичайните процедурни неща. Какво къде кога, дали баща ти е страдал от необичаен стрес, дали сме забелязвали някакво… нехарактерно поведение в последно време.
— Забелязвали ли сте?
Пол Маккейб разтвори извинително ръце.
— Еверет, познаваш ме. Аз съм последният човек, който разбира какво се случва в собствения ми отдел. Но ако не възразяваш, мога ли да ти задам същия въпрос?
— Какво искате да кажете?
— Забелязвал ли си баща ти да се държи… по нехарактерен начин напоследък?
Еверет си представи Теджендра, като прехвърляше в ума си мигове, спомени, съботни следобеди, неделни утрини под формата на моментални снимки. Случаите по време на разговорите им в скайп, когато Еверет откриваше, че говори на нищото, след като Теджендра ненадейно се разсейваше в друга посока. Онзи път на стадиона „Уайт Харт Лейн“, когато баща му напълно беше пропуснал възможно най-сладкия гол на Дани Роуз, защото се мръщеше на някакво съобщение на айфона си. Друг случай, когато просто беше продължил да върти педалите покрай Еверет пред Тейт Модърн в премиерната вечер на изложението на произведения от Ротко. Мигове, спомени, малки замръзнали моменти, в които Теджендра изглеждаше изгубен в някакъв съвсем различен свят. Една обща нишка обвързваше всички тези странни случаи.
— Чували ли сте за онова нещо с двете цепнатини?
— Кое? За експеримента?
— Класическият експеримент. Така казваше баща ми. Класическият експеримент, който демонстрира, че реалността е квантова. Започва с най-обикновения въпрос от какво е направена светлината, дали е частици, дали е вълни, и е толкова простичък, че се състои само от светлосенки. Но ако се приближите истински, ако се вгледате в детайлите, отговорът е нито едното, нито другото. А е двете. Двете и нито едното. Наистина искаше да го схвана, да видя как работят нещата. Обясняваше ми го отново и отново. Не е работата там, че частицата преминава по едно и също време през двете цепнатини. Преминава през едната цепнатина в тази вселена, а през втората цепнатина в друга вселена.