- Разбира се - отговори баща му, остави лулата си и се изправи.
Господин Буун последва Тео на долния етаж. Айк тъкмо чукаше на входната врата и Тео му отключи. Госпожа Буун надникна от кабинета си и попита:
- Какво става тук?
- Трябва да поговорим - обясни Тео.
Госпожа Буун удостои Айк с кратка прегръдка - по-скоро от любезност, отколкото от топли чувства. Тя погледна въпросително мъжа си, сякаш искаше да каже: „Какво е направил този път?“.
Когато се настаниха около кръглата маса, Тео разказа историята: миналия четвъртък във Вашингтон, след като излязъл от театър „Форд“, в претъпканото метро видял човек, който приличал на Пийт Дъфи, снимал го на видео, обадил се на Айк, Айк бързо отпратил за Вашингтон, където също се натъкнал на Дъфи, проследил го до порутената му жилищна сграда, анализирал снимките с програмата „Фъзифейс“ и най-важното, двамата били убедени, че това наистина е Пийт Дъфи. Родителите му останаха безмълвни.
Айк носеше лаптопа си и след броени секунди Тео го свърза с големия екран на стената.
- Ето го. - Тео пусна видеото на забавен каданс. В един момент го спря и каза: - Това е най-хубавият кадър.
Беше профил на мъжа, който току-що беше сгънал вестника си.
Айк натрака нещо на клавиатурата си и екранът се раздели на две между този образ и другия, на Пийт Дъфи, от стара вестникарска снимка. Поставени един до друг, между двамата мъже имаше голяма прилика.
Най-сетне госпожа Буун каза:
- Ами май е един и същ човек.
Неизменният скептик господин Буун се обади:
- Аз не съм толкова сигурен.
- О, той е - увери ги Айк без почти никакво съмнение.
- Дори походката му е като на Пийт Дъфи - добави Тео.
- И къде си виждал походката на Дъфи? - попита баща му.
- По време на процеса. Вървяхме след него и адвокатите му през първия ден от процеса. Помня го съвсем ясно.
- Пак ли си започнал да четеш кримки? - попита госпожа Буун.
Двамата с господин Буун още се взираха в изображенията на екрана. Тео не отговори.
- Какво сте намислили? - обърна се господин Буун към Айк.
- Ами ще трябва да отидем в полицията, да им пуснем видеото, да им покажем тези снимки и да им разкажем каквото знаем. От там нататък всичко е в техните ръце.
Четиримата се позамислиха над тези думи, после Айк продължи:
- Само че това ни изправя пред друг проблем, разбира се. Имаме добро полицейско управление, но Пийт Дъфи има много приятели. Може да изтече информация. Някоя случайно изпусната дума, после кратко телефонно обаждане и Дъфи може да изчезне моментално.
- Да не намекваш, че той има къртица в полицията? - попита госпожа Буун, извила скептично вежди.
- Не бих се изненадал - отговори Айк.
- Нито пък аз - добави господин Буун.
Тео се шокира от това предположение. Ако не можеш да имаш доверие на полицията, тогава на кого?
Последва още една дълга пауза, докато четиримата се взираха в екрана и обмисляха положението.
- Какво смяташ, Айк? - попита най-накрая госпожа Буун.
- Той е беглец, в момента е седми в списъка на най-издирваните от ФБР престъпници, нали така? Защо да не се обърнем към тях, без да съобщаваме нищо на полицията в Стратънбърг?
- Каквото и да предприемем, няма да замесваме Тео - отсече господин Буун.
Тео нямаше нищо против. Колкото повече затъваше в тази история с Дъфи, толкова повече се притесняваше. Но се развълнува от възможността да работи с истински агенти на ФБР.
- Разбира се - увери ги Айк. - Допускам обаче, че ще поискат да се срещнат с Тео и да чуят неговата версия за събитията. Ще пазим всичко в тайна.
- И кога според теб трябва да се срещнем с ФБР? - попита господин Буун.
- Възможно най-скоро. Ще им се обадя още утре сутринта и ще уговоря среща. Ще предложа да се срещнем тук, ако нямате нищо против.
- Май ще трябва да пропусна училище утре - каза Тео.
- Нищо подобно - строго отговори майка му. - Не беше на училище в четвъртък, петък и днес. Няма да пропуснеш часовете утре. Ако провеждаме срещата, ще бъде след училище. Ясно ли е, Айк?
- Разбира се.
Поканиха Айк на вечеря в „Робилио“, където обикновено ходеха в понеделник, но той отклони поканата с обяснението, че трябва да се връща в офиса си. Тео си отдъхна, защото, ако Айк беше на вечерята, щяха да говорят надълго и нашироко за Дъфи, а на Тео вече му беше писнало.
Помота се из кантората половин час, после си тръгна към къщи с Джъдж. Точно в седем часа семейство Буун се настаниха на любимата си маса в ресторанта и си поръчаха същото като предишната и по-предишната седмица. Докато чакаха храната си, Тео поде дълъг разказ за екскурзията до Вашингтон. Както винаги, родителите му го обсипваха с въпроси - за музеите и паметниците, за хотела, за другите деца. Всички ли се държали прилично? Имало ли някакви проблеми? Къде му харесало най-много? И така нататък. Тео сподели всяка подробност, за която се сети, освен за определени прояви в автобуса. Задържа вниманието им с подробното описание на театър „Форд“, както и с детайлния разказ за убийството на Линкълн. На Мемо- риала на загиналите във Виетнамската война беше открил името на Джоел Фърнис, младия войник, познат на Айк от детинство и първата жертва от техния окръг в тази война. Много му бяха харесали Паметникът на Джордж Уошингтън, Музеят на Космоса и военните мемориали, но „Смитсониън“ го беше отегчил в по-голямата си част.