Госпожа Буун го попита дали би желал да се върне във Вашингтон за още една седмица и да разгледа останалите забележителности. Двамата с господин Буун обсъждаха дали да не прекарат там лятната си отпуска. Тео не беше сигурен дали иска. Засега беше видял достатъчно. Легна си рано и спа девет часа.
6
Рано във вторник сутринта, докато Тео още беше на училище, Айк се свърза с офиса на ФБР в Нортчестър, на един час път от Стратънбърг. Първият телефонен разговор предизвика втори и после трети, когато въпросът стана спешен. Звъннаха на родителите на Тео и срещата беше уговорена.
Тео обядваше с Ейприл Финмор, когато директорката госпожа Гладуел изникна изневиделица и прошепна:
- Тео, майка ти се обади, можеш да тръгваш. Каза възможно най-бързо да отидеш в кантората.
Тео имаше доста ясна представа какво се случва, но не каза нищо на Ейприл. Взе си раницата, обади се на госпожица Глория на пропуска и се метна на колелото си.
След броени минути спря пред кантората „Буун и Буун“.
Чакаха го родителите му, Айк и двама агенти на ФБР. Белият се казваше Акърман, беше по-възрастен от другия и имаше прошарена тъмна коса. Той поздрави Тео с навъсено лице, което не се разведри до края. Чернодожият се казваше Слейд, слаб като вейка и с идеални зъби. Всички издържаха няколкото минути напрегнат безцелен разговор, преди да се заловят за работа. Тео им разказа историята си. Айк пусна видеото, после направи сравнението между образите на Дъфи. След това Тео трябваше да отговаря на въпросите на агентите. Родителите му мълчаливо седяха до него, но бяха готови при нужда да се намесят в негова защита. Акърман помоли за копие от видеото. Госпожа Буун каза „разбира се“. След половинчасов разговор Слейд излезе от заседателната зала, за да се обади в офиса.
Елза поднесе още сандвичи и успя да стрелне Тео със сериозен поглед, който питаше: Какво си направил този път, да му се не види? Той се помъчи да не ѝ обръща внимание. Докато се хранеха, двамата агенти учтиво помолиха Тео да отговори на същите въпроси за пореден път, като през цялото време си водеха бележки, уточнявайки подробностите. Време, спирки на метрото, брой на вагоните на влака, точното местонахождение на „субекта“. Не го наричаха Пийт Дъфи, винаги му казваха „субекта“. Мина цял час, през който отново изгледаха видеото, разговаряха и чакаха новини от офиса на ФБР в Нортчестър. Госпожа Буун излезе да проведе няколко телефонни разговора, а когато се върна, господин Буун се качи на втория етаж да се погрижи за някои неотложни въпроси. По едно време и двамата агенти говореха по мобилните си телефони и, обърнати с гръб един към друг, описваха важните подробности почти шепнешком. Или единият, или другият все говореха по телефона. С напредването на следобеда се оживиха още повече. На Тео му се стори, че те най-сетне бяха успели да привлекат вниманието на по-важни клечки от ФБР.
Към два часа Слейд приключи поредния разговор, остави телефона си на масата и каза:
- Добре, ето какъв е планът засега. Изпратихме видеото и снимките в офиса ни във Вашингтон. Нашите специалисти ги преглеждат в момента, но според бързия им анализ съществува осемдесет процента вероятност този мъж наистина да е Пийт Дъфи. Ще изпратим няколко агенти в метрото по-късно следобед, освен това ще наблюдаваме апартамента на Четиресет и четвърта улица. Подготвили сме заповед за ареста му, така че документите са налице. Ако момчетата го видят, ще го пипнат, ще претърсят него и апартамента му и ако ни провърви, той ще се окаже нашият човек.
- Вече трябва да се връщаме в службата, но ще поддържаме връзка - каза Акърман.
Слейд погледна Тео и каза:
- Тео, от името на ФБР ти изказваме огромна благодарност. Човек трябва да има много наблюдателно око, за да забележи това, което си забелязал ти.