Акърман се обърна към Айк.
- На вас също, господин Буун. Благодарим ви за намесата.
Айк махна с ръка, като че ли това беше дреболия. Поредният най-обикновен работен ден.
След като агентите си тръгнаха, госпожа Буун си погледна часовника и каза:
- Е, май е късно да се връщаш в училище.
- Абсолютно - ентусиазирано се съгласи Тео. -
Мисля да поседя тук и да почакам новини от ФБР. Може пак да им потрябвам.
- Едва ли - каза господин Буун и също си погледна часовника. Време беше да се връща на работа.
Когато родителите му излязоха от стаята, Тео се Усмихна на Айк.
- Сигурно е страхотно да си агент на ФБР, как мислиш?
Айк изръмжа неодобрително.
- Виж какво, Тео, някъде около твоето раждане се забърках в неприятности и ФБР потропаха на вратата ми. Не беше хубаво преживяване. Когато се изправиш срещу тези хора, ти е трудно да ги харесваш. Те са от добрите и го съзнават, но невинаги са прави.
Неприятностите на Айк бяха дълбока семейна тайна. Тео беше любопитно дете и няколко пъти се беше опитвал да изкопни подробности от родителите си, но нищо не беше научил. А ето че сега Айк открехваше вратата и Тео се изкушаваше дали да не нахълта вътре, но прехапа език и не каза нищо.
- Само си помисли - обади се Айк. - В момента видеото, което си заснел, се анализира от най-добрите специалисти в света. Жестоко, а?
- Аха. Айк, не сме го обсъждали, но сигурно си мислил по въпроса за парите от наградата. Предлагат сто хиляди долара за информация, която ще помогне за ареста на Пийт Дъфи и за подвеждането му под съдебна отговорност. Знаеш го, нали?
- Всеки го знае. Да, мислих по въпроса. Ти какво би направил с толкова пари?
- Ами мисля, че ти трябва да получиш някаква част. Какво ще кажеш да си ги поделим?
- Още не сме стигнали дотам, Тео. Най-напред трябва да го заловят. А после остава и „незначителният“ въпрос дали ще могат да го осъдят. Дъфи има страхотни адвокати, които ще подготвят силна защита точно като миналия път. Знаеш, че обвинението щеше да изгуби, ако съдия Гантри не беше анулирал процеса. Няма да е лесно да се стигне до осъдителна присъда.
- Знам, бях там. Но това беше, преди да научим за Боби Ескобар. Той е очевидец, Айк. Видял е как Пийт Дъфи се измъква от дома си точно по времето, когато е била убита жена му. И е намерил ръкавиците за голф, с които бил Дъфи, когато удушил съпругата си.
- Така е, но нека да изчакаме присъдата, преди да говорим за парите от наградата.
- Добре. И все пак, ти какво ще направиш с петдесет хиляди долара?
- Престани!
***
В четири и половина Тео седна на бюрото си в кантората с кучето в краката си, зае се с домашните си, но често поглеждаше към часовника на стената. Затвори очи и си представи претъпкания влак в метрото, който спира на станция „Джудишъри Скуеър“.
Във влака има десетина агенти, дегизирани по различен начин, които наблюдават и чакат. Вратите се отварят и във влака нахлува тълпа от пътници. Един от тях е Пийт Дъфи. Не след дълго той е разпознат от агент, който прошепва в микрофона си: „Субектът идентифициран, четвърти вагон, задната половина“. Дъфи чете вестник, без да подозира, че животът му като беглец е към своя край. Без да подозира, че ще го арестуват и откарат обратно в Стратънбърг. На „Метро Сентър“ във вагона се качват още агенти, някои застават толкова близо до Дъфи, че могат да го докоснат. Но чакат. Те са професионалисти. Шептят по микрофоните си, изпращат есемеси по мобилните си, возят се на влака, все едно за тях е ежедневие, и не след дълго пристигат на „Тенлитаун“. Дъфи сгъва вестника, пъхва го под мишница, изправя се и когато влакът спира и вратите се отварят, слиза на перона като всички останали. На гарата го чакат още агенти. Тръгват подир Дъфи по тихите зелени улички на Северозападен Вашингтон, следят го на всяка крачка. Когато завива по Четиресет и четвърта улица, се озовава лице в лице с въоръжени мъже в черни шлифери. Единият казва:
- ФБР, господин Дъфи, арестуван сте.
Дъфи едва не припада. Или пък окото му не мига? Изпитва ли облекчение, че животът му като беглец е приключил? Вероятно не. Тео подозира, че Дъфи би предпочел да живее в нелегалност. Слагат му белезници и го повеждат към микробус без обозначителни знаци. Той не казва нищо, нито думичка. В ареста се обажда на адвоката си.
В пет часа Тео се взираше в телефона върху бюрото си. Обади се на Айк, но той нямаше новини и го посъветва да не се тревожи. Щели да пипнат Дъфи, но може би не днес. Сигурно утре. Търпение.