Сериозно, Айк?, помисли си Тео. Колко тринай- сетгодишни познаваш, които умеят да са търпеливи?
Когато се мръкна и още нямаха новини от ФБР, семейство Буун извървяха трите пресечки от кантората до приюта на Хайланд Стрийт. Веднъж седмично работеха там като доброволци. Започнаха от кухнята, където си вързаха престилки и раздаваха супи и сандвичи с неизменни усмивки и сърдечни поздрави. Повечето лица им бяха добре познати - на хора, които или живееха там, или ходеха да вечерят седмици наред. Тео знаеше дори имената на някои деца. Приютът осигуряваше постоянен подслон на петдесетина бездомници, включително на няколко семейства. Освен това раздаваше обяд и вечеря на стотина души. След като поднесоха храна на всички, семейство Буун хапнаха набързо на крак в ъгъла на трапезарията. Зеленчукова супа с царевичен хляб и кокосова бисквита за десерт. Това не беше любимата храна на Тео, но не беше и лоша. Винаги когато се хранеше в приюта, наблюдаваше лицата на хората. Някои гледаха безизразно или отнесено, сякаш не бяха сигурни къде се намират. Повечето обаче се радваха, че отново имат топла храна.
Госпожа Буун и още няколко адвокатки в града даваха безплатни правни консултации в приюта, за да помогнат на жените и техните семейства. След вечеря тя влезе в една малка стаичка и започна да се среща с клиенти. Тео отиде в стаята за игри, където помагаше на децата с домашните. Господин Буун се настани в единия край на масата за хранене и се зае да преглежда документите на бездомни хора, изгонени от жилищата им.
В осем и двайсет Тео получи есемес от Айк. Обади ми се веднага. Излезе навън и натисна бутона за бързо набиране.
- Току-що говорих с ФБР - съобщи Айк. - Агент Слейд ми се обади с последните новини. Всичко е минало по план, ангажирали са пет-шест агенти, но от Дъфи няма и следа. Нищо. Наблюдавали са сградата три часа, обаче не са го видели. Не са претърсили апартамента, защото не могат, преди да го арестуват.
- И какво означава това?
- Ами не съм сигурен. Дъфи е умен, възможно е да не разчита само на едно жилище. Може да е забелязал подозрителен човек, който прекалено дълго се е взирал в него. Кой знае?
- Какъв е планът?
- Утре ще опитат отново. Ще наблюдават апартамента му цяла нощ, ще видят дали няма да се покаже на сутринта и ще следят влаковете. Но знаеш как е - в час пик с метрото пътуват около един милион души. Ще ти звънна, щом науча нещо.
Тео беше съкрушен. Досега вярваше, че със своите неограничени ресурси и техника ФБР ще арестуват Дъфи още преди полунощ. Върна се в приюта да съобщи на родителите си как стоят нещата.
7
В сряда по време на първия час по испански при госпожа Моник мислите на Тео се рееха по улиците на Вашингтон. Налегна го страх, че е направил гаф. Може би се беше припознал и сега десетки агенти и специалисти на ФБР си губеха времето да се возят на влакове, да следят не когото трябва, да анализират безполезното видео и „да си гонят опашката“, както обичаше да казва Айк.
По време на втория час, геометрия при госпожица Гарман, на Тео му хрумна ужасната мисъл, че може да пострада. Ами ако ФБР му се ядосаха, задето ги е подвел? И ако този човек някак си научеше, че той, Теодор Буун, тайно го е заснел на видео и е осведомил ФБР? Щяха ли да го арестуват? И да го съдят за клевета?
На обяд Тео не можеше да преглътне почти нищо. Ейприл разбра, че нещо не е наред. Той обясни, че го боли коремът. И наистина го болеше. Тя поразпита в опит да узнае истината, но Тео се затвори и не разкри нищичко. Как да кажеш на някого, дори на близък приятел, че си се забъркал с ФБР и че може би си допуснал огромна грешка? Той издържа някак химията с господин Тъбчек, физическото с господин Тайлър, занималнята с господин Маунт и помоли да го освободят от клуба по дебати. Броеше минутите до последния звънец, после хукна на сигурно място в кантората „Буун и Буун“. Родителите му нямаха новини от ФБР. Звънна на Айк, но той не вдигна.
Докато Тео се спотайваше в кабинета си и Джъдж лежеше в краката му, Елза нахлу вътре с чиния кексчета, които беше приготвила специално за него. Настоя той да отиде да седне при нея на рецепцията и да ѝ разкаже всичко за екскурзията до Вашингтон. Тео нямаше избор, макар че всъщност не обичаше кексчета. Джъдж го последва към предната част на сградата, където Тео поседя половин час и си бъбри с Елза, докато тя вдигаше телефона и се занимаваше с делата на кантората. По едно време се появи майка му и го попита дали си е написал домашните. Тео отговори: „Почти“. Десет минути по-късно мина баща му с някакви документи в ръка и също го попита дали си е написал домашните. Тео отговори: „Почти“. Елза приключи набързо с едно телефонно обаждане и каза: