- Е, май е най-добре да приключиш с домашните.
- Май да - отговори Тео и се върна в кабинета си.
Родителите му бяха адвокати, затова в семейството властваха доста правила. Едно от най-досадните беше, че очакваха от Тео да заляга над учебниците, докато стои в кантората им следобед. Очакваха от него само отлични оценки и той им ги носеше. Получеше ли петица, извиваха вежди, а той ги питаше само шестици ли са имали като деца. Ама разбира се. Нима всички родители не са били пълни отличници в славните минали дни? В четвърти клас Тео получи четворка по математика и имаше чувството, че те са готови да го изпратят в изправителен дом. Една-единствена проклета четворка и направо настъпи краят на света.
Не успяваше да се съсредоточи и домашните му бяха скучни както обикновено.
Айк се обади малко след шест.
- Току-що говорих с ФБР - каза той. - Още лоши новини. Отново са наблюдавали метрото, но няма и следа от нашия човек. Изглежда, пак се е изпарил.
- Не мога да повярвам - промърмори Тео. От една страна, изпита облекчение, че Дъфи е избягал и той няма да се замесва допълнително. От друга страна, се чувстваше неловко, че е предизвикал цялата бъркотия. Отново се запита защо изобщо си пъха носа във всичко това. - Какво се е случило според теб? - попита той.
- Кой знае? Твърде вероятно е Пийт да не е толкова глупав, колкото го мислят. Живее като беглец, обявен за издирване, така че сигурно се е научил да си отваря очите на четири. ФБР са се втурнали като хрътки и Дъфи е надушил проблеми. Забелязал е, че го наблюдават някакви непознати лица, и понеже така или иначе си е уплашен, е решил да се спотаи за известно време, да промени рутината си, да се качи на друг влак, да мине по друга улица, да облече друг костюм. Във Вашингтон има два милиона души, а той знае как да се слее с тълпата.
- Сигурно.
- Цяла нощ са наблюдавали сградата, но той не се е прибрал. Което показва, че е надушил нещо. Най-вероятно никога повече няма да го намерят.
- Жалко.
- Както и да е, засега не можем да направим повече.
- Благодаря, Айк.
Тео пъхна телефона в джоба си и отиде да съобщи на родителите си. В сряда обикновено си поръчваха храна от „Златният дракон“. Той обожаваше китайските ястия. Вечеряха на подноси в дневната и гледаха повторението на сериала „Пери Мейсън“ - друго любимо нещо на Тео. По средата на първия епизод майка му отбеляза:
- Тео, почти не си докоснал храната си.
Той бързо натъпка устата си със скариди в слад- ко-кисел сос и отговори:
- Нищо подобно. Много е вкусно, а аз умирам от глад.
Тя го измери с един от своите изпитателни погледи и отсече:
- Добре де, обаче аз знам истината.
- Тревожиш ли се, Тео? - попита баща му.
- За какво?
- Ами не знам. Може би, че ФБР не успяха да заловят Пийт Дъфи.
- Не съм се замислял по въпроса.
Баща му се усмихна, дъвчейки, и стрелна госпожа Буун с многозначителен поглед. Когато отново насочиха поглед към телевизора, Тео се пресегна и даде на Джъдж яйчено ролце - най-любимото му китайско ястие.
Рано в четвъртък сутринта Тео закусваше сам с обичайната купа корнфлейкс ,Нириос“ и чаша портокалов сок. Джъдж закусваше в краката му със същото - без портокаловия сок. Баща му беше излязъл, за да пие кафе с обичайната си компания в центъра на града. Майка му беше в дневната, пиеше диетичен сок и четеше сутрешния вестник. В главата на Тео не се въртеше конкретна мисъл, той просто си се мотаеше и не си търсеше нито белята, нито някое приключение, когато телефонът звънна.
- Тео, вдигни, моля те - провикна се майка му.
Донякъде познат глас каза доста сковано:
- Обажда се агент Маркъс Слейд от ФБР. Може ли да говоря с господин или госпожа Буун?
- Разбира се - отговори Тео и гърлото му се сви.
Ето това е, стрелна се през главата му, погнали са ме! Бесни са, че са пропилели толкова време заради мен. Закри слушалката с ръка и се провикна:
- Мамо, от ФБР.
На колко осмокласници в Стратънбърг им се налага да си имат вземане-даване с ФБР, запита се той. Майка му вдигна от дневната и Тео се изкуши да остане на линията и да слуша разговора, но бързо промени решението си. Защо да си създава проблеми? Скри се в рамката на вратата към дневната само колкото да не го вижда майка му, и чуваше гласа ѝ, но не разбираше какво казва. Когато тя затвори, Тео хукна обратно към стола си и напълни уста с корнфлейкс. Госпожа Буун влезе в кухнята, изгледа го така, все едно е застрелял някого, и каза: