- Бяха от ФБР.
Ама сериозно ли?!
- Помолиха да се срещнат с нас днес сутринта в кантората. Твърдят, че е спешно.
От една страна, Тео се зарадва, че отново ще пропусне училище, но от друга, действителността връхлетя бързо: ФБР се бяха ядосали и искаха да се срещнат с него очи в очи, за да го скастрят.
- Какво искат? - попита Тео.
- Агентът не ми каза. В момента пътуват насам, ще се срещнем с тях в девет часа.
- Ние ли? И аз?
- Да, поканен си.
- Боже, мамо, не искам да пропускам училище - заяви Тео със сериозно изражение.
Честно казано, в този момент предпочиташе да се метне на велосипеда и да хвръкне към училището.
Един час по-късно висяха в заседателната зала и чакаха Айк, който сутрин не ставаше за нищо. Най-накрая той пристигна, подпухнал и раздразнителен, и веднага отиде да си налее кафе. Няколко минути след него влязоха агентите Слейд и Акърман и поздравиха всички. Госпожа Буун затвори вратата, защото Елза се навърташе наоколо и слухтеше. Винс, правният помощник в кантората и един от най-близките съюзници на Тео, също се мотаеше наблизо, изгарящ от любопитство. И Дороти, секретарката на господин Буун, беше пуснала радара, защото всички основания да е нащрек бяха налице: 1. Тео отново пропускаше учебни занятия, 2. Айк беше тук и 3. ФБР пак бяха пристигнали.
Слейд влезе пръв и започна:
- Минаваме направо на въпроса. Не открихме никакви следи от Пийт Дъфи. Според нас е сменил квартирата си. Също така сме убедени, че той е човекът от видеото, и имаме причина да смятаме, че все още е във Вашингтон. - Агентът направи пауза, сякаш чакаше някой от семейство Буун да попита откъде им е известно това, но те мълчаха. Той продължи: - Бихме искали Тео и Айк да се върнат във Вашингтон и да ни помогнат с издирването.
Акърман побърза да се намеси:
- Вие двамата сте го забелязали първия път. Знаете как изглежда, защото сте го виждали преди, тук, в Стратънбърг. Тео, ти спомена нещо по време на първата ни среща - че разпознаваш походката му, нали?
Тео се зачуди как да реагира. Беше ужасен, когато всички седнаха около масата преди броени секунди, но сега изведнъж се заинтригува от възможността за ново пътуване до Вашингтон. И то по покана на ФБР! Не бяха дошли да го арестуват, искаха да обединят сили.
- Ами... добре - смотолеви той.
- Кажи ни повече за походката му - подкани го агент Слейд.
Тео погледна наляво към майка си, после надясно към баща си. Прокашля се и каза:
- Преди време прочетох един шпионски роман, в който се разказваше как руски шпиони, май от КГБ, следили някакъв американец.
- Точно така, от КГБ - потвърди Слейд.
- Американецът знаел, че всяко лице е различно и че всяко лице може лесно да се маскира. Но също така знаел, че всеки човек има отличителна походка, която много по-трудно се променя. Затова си сложил камъче в едната обувка - да му убива и да го кара да стъпва накриво. Отскубнал се от руснаците и избягал. По-късно го убили, но не заради камъчето в обувката.
- И ти можеш да познаеш Пийт Дъфи по походката, така ли? - попита Акърман.
- Не съм сигурен, но когато миналия четвъртък го проследих от влака, разпознах походката му. В нея няма нищо странно, просто така си ходи. Виждал съм го няколко пъти по време на процеса тук.
Родителите му го гледаха намръщено, все едно говореше врели-некипели. Но Айк се беше ухилил широко и открито се радваше на племенника си.
- Нека да изясним нещата - намеси се господин Буун. - Искате Тео да се върне във Вашингтон и да наблюдава хората, които ходят по улицата, така ли?
- Да. Искаме и пак да се качи в метрото с надеждата този път да ни провърви. Тео и Айк. Вероятността е слаба, но нямаме какво да губим.
Айк се засмя и каза грубо:
- Това ми хареса. ФБР е най-могъщата организация за борба с престъпността на света, разполага с най-добрата техника, която може да се купи с пари, но разчита на тринайсетгодишно хлапе, което мисли, че може да познае човек по походката му.
Акърман и Слейд въздъхнаха дълбоко, подминаха думите на Айк и продължиха нататък.
- Ще поемем разходите за самолетните ви билети. И на двамата. Ще ви придружим, а там ще бъдете заобиколени от агенти на ФБР. Няма никаква опасност - обясни Слейд.
- Звучи опасно - отбеляза госпожа Буун.
- Ни най-малко - възрази Акърман. - Дъфи няма да нарани никого повече. Защо да си навлича нови проблеми?
- Колко време ще отсъства Тео? - попита господин Буун.
- Немного. Днес е четвъртък. Ако побързаме и хванем полета по обед, ще пристигнем във Вашингтон навреме за часа пик в метрото. Ще наблюдаваме в късния следобед, довечера, утре и в събота ще го върнем у дома.