-Тео съумя да запази сериозно изражение и да не издава вълнението си. Майка му едва не провали всичко, като каза:
- Мисля, че един от двама ни също трябва да отиде, Уудс.
- Съгласен съм, но аз имам две големи сделки в петък - каза той.
- А аз трябва да съм в съда утре - каза тя.
Типично в техен стил. Родителите му постоянно се надпреварваха кой да изглежда по-зает от другия.
- Спокойно - намеси се Айк. - Аз ще се погрижа за Тео. Пътуването е кратко и съм съгласен, че няма опасност.
- Ще отсъства от училище два дни - отбеляза майка му.
Забележката ѝ увисна над масата като злокобна непреодолима пречка, докато Слейд не каза:
- Да, много съжаляваме за това, но съм сигурен, че той ще навакса после. Въпросът е много важен, госпожо Буун, и наистина се нуждаем от помощта на сина ви и на Айк. Какво ще кажеш, Тео?
- Мразя да пропускам часове, но щом настоявате...
Думите му развеселиха петимата възрастни.
8
Когато Тео, Айк, Слейд и Акърман кацнаха на летище „Роналд Рейгън“ във Вашингтон, там ги посрещнаха още двама агенти на ФБР със същите тъмносини костюми и тъмносини вратовръзки и със същите сериозни изражения. Запознаха се набързо - стиснаха здраво ръката на Тео и се държаха с него като с голям мъж. Единият му взе сака и каза:
- Насам.
Пред залата за пристигащи, на забранено за паркиране място, ги чакаше черен джип, но летищната полиция, изглежда, не му обръщаше внимание. Всички се качиха и младият Теодор Буун беше откаран като някоя важна персона. Двамата с Айк седяха на задната седалка и слушаха как четиримата агенти разговарят задруги хора от ФБР. Докато прелитаха покрай скулптурния ансамбъл „Иво Джима“, Тео се загледа в далечината и се полюбува на Паметника на Джордж Уо- шингтън. Само преди шест дни се беше качил чак на върха му и беше съзерцавал града. Прекосиха река Потомак по Мемориъл Бридж и се запровираха из уличното движение.
По време на полета Тео проучи картите на улиците и спирките на метрото в централната и северозападната част на Вашингтон. Искаше да знае точно къде е бил във всеки един момент. Когато завиха по Конститюшън Авеню, той погледна надясно към Мемориала на Линкълн. Минаха покрай Огледалното езеро и продължиха по протежение на Националната алея. Завиха наляво по Дванайсета улица и се запътиха на север точно когато уличното движение стана по-натоварено. Близо до станция „Метро Сентър“ спряха неочаквано пред хотел „Мариот“. Отново паркираха на забранено място, но бързо отпратиха портиерите.
Явно от ФБР не се притесняват, че може да им вдигнат колите, помисли си Тео.
Бяха се погрижили за регистрацията в хотела. Качиха се с асансьора до петия етаж и бързо ги отведоха до стая 520.
- Настанен си в съседната стая, Тео - обясни един агент, - а господин Буун е до теб с междинна врата. - Погледна към Слейд и Акърман и добави: - Момчета, вие сте отсреща.
Вратата се отвори и влязоха в голям апартамент, пълен с още агенти, нито един от които не носеше тъмен костюм. По-възрастен мъж с прошарена коса пристъпи напред с широка усмивка и каза:
- Здравейте, аз съм Даниъл Фрай и съм ръководителят на този екип. Добре дошли във Вашингтон.
Отне известно време да се ръкуват с всички и да се запознаят. Имаше шестима агенти, плюс Фрай, всички облечени различно. Един носеше тъмнокафяв спортен екип, на чието горнище имаше надпис „Университет Мисисипи“. Друг беше по джинси и туристически обувки и имаше вид на човек, който идва направо от гората. Една жена беше облечена в бяла моряшка униформа. Друга агентка преспокойно можеше да мине за бездомна. Слабичко момче, наглед връстник на Тео, беше облечено като ученик, снабден с раница и с обица. Косата на шестия беше дълга като на Айк, а човекът изглеждаше също толкова раздърпан. Фрай пък все едно пристигаше от голф игрището.
Всички се държаха много дружелюбно и, изглежда, се забавляваха от перспективата да работят с тринайсетгодишно момче. Тео много се вълнуваше и се стараеше да не се хили глупаво. Агентите бяха насядали небрежно из стаята. Върху едно канапе бяха натрупани пуловери и шапки.
- Добре, Тео - поде Даниъл Фрай, - да караме поред. Кой е любимият ти отбор?
- „Минесота Туинс“.
Фрай се намръщи, неколцина от останалите - също.
- Странно. Ти не си от Минесота. Защо „Туинс“?
- Защото в Стратънбърг никой друг не вика за тях.