Най-сетне паркираха. Тео се сбогува с Джъдж и му нареди да остане на предната седалка. Господин Буун отвори задната врата и извади багажа на Тео - сакът не трябваше да тежи повече от десет килограма. Ако се окажеше по-тежък, нямаше да бъде натоварен на автобуса (едно от важните правила!), а притежателят му щеше да прекара екскурзията без четка за зъби и дрехи за преобличане. Това изобщо не притесняваше Тео. Той беше изкарал цяла седмица на скаутски лагер в гората със съвсем оскъдна екипировка.
Господин Маунт стоеше до автобуса с кантарче и претегляше багажа. Беше усмихнат и развълнуван не по-малко от учениците. Сакът на Тео тежеше осем килограма и осемстотин грама. Раницата му беше много по-лека от позволените пет килограма, така че нямаше проблеми. Господин Маунт провери дали сакът му има етикет и му каза да се качва в автобуса.
Тео се ръкува с господин Буун, промърмори „довиждане“ и за миг застина ужасен, да не би баща му да се опита да го прегърне или да направи някоя друга ужасия, но въздъхна облекчено, когато той каза:
- Приятно прекарване. Обаждай се на майка си.
Тео скочи в автобуса.
Момичетата се сбогуваха с майките си с многобройни прегръдки и циврене, все едно заминаваха на война, от която можеше и да не се завърнат. Но при мъжките автобуси коравите момчета се стягаха и гледаха възможно най-бързо и без почти никакъв физически контакт да се откопчат от родителите си.
Когато слънцето изгря, паркингът постепенно започна да се изпразва. Точно в седем часа автобусите потеглиха от училището. Беше четвъртък. Големият ден най-сетне беше настъпил и учениците бяха шумни и буйни. Тео щеше да дели седалката с Чейс Уипъл, негов близък приятел, когото наричаха Смахнатия учен. За да не допуснат децата да се изгубят и да се лутат по опасните улици на Вашингтон, учителите ги бяха разпределили по двойки. През следващите четири дни Тео и Чейс щяха да бъдат неотлъчно заедно, като всеки от двамата трябваше постоянно да знае къде се намира другият. Сделката не беше особено изгодна за Тео, защото Чейс често се запиляваше незнайно къде дори в училището им. Нямаше да е лесно да го държи под око. Двамата щяха да спят в една стая с Уди Ламбърт и Арън Найкуист.
Автобусите поеха по тихите улици, а момчетата развълнувано си бъбреха. Още никой не беше фрас- нал друг с юмрук или издърпал нечия шапка. Бяха ги заплашили с наказания за лошо поведение и господин Маунт ги наблюдаваше. А после някой зад Тео пръдна, при това доста шумно. Това действие се оказа заразително и още преди да излязат от Стратънбърг на Тео му се искаше да е при Ейприл Финмор в предния автобус.
Господин Маунт открехна един прозорец. Накрая нещата се успокоиха. Трийсет минути след началото на пътуването момчетата или дремеха, или бяха увлечени във видеоигри.
2
Стаята на Тео се намираше на осмия етаж в един нов хотел на Кънетикът Авеню, на около осемстотин метра северно от Белия дом. От прозореца си Тео, Чейс, Уди и Арън съвсем ясно виждаха горната част на Паметника на Джордж Уошингтън - обелиск, който се извисяваше над града. Програмата им предвиждаше момчетата да се изкачат до върха му в събота сутринта. Сега обаче трябваше веднага да слязат за бърз обяд, а после тръгваха на обиколка.
Всеки ученик можеше да избира измежду многобройните забележителности на Вашингтон. Нужна беше цяла година, ако човек искаше да разгледа всичко, затова господин Маунт и другите учители бяха съставили списък, от който учениците да избират.
Ейприл бе убедила Тео да отидат да видят театър „Форд“, където е бил застрелян Ейбрахам Линкълн, и идеята ѝ му се стори интересна. Той пък убеди Чейс и след обяда групата се събра във фоайето на хотела - осемнайсет ученици и господин Бабкок, учител по история. Господин Бабкок обясни, че няма да отидат с автобус, защото групата им е малка. Щяха да използват вашингтонското метро. Той попита колко от тях са се возили на метро. Тео и още трима вдигнаха ръка.
Излязоха от хотела и тръгнаха по оживените тротоари. Идваха от малък град и отначало им беше трудно да възприемат звуците и енергията на столицата. Толкова много големи сгради, толкова много автомобили, пълзящи плътно един зад друг, толкова много пешеходци, забързани нанякъде. На станция „Удли Парк“ се спуснаха с ескалатора много под нивото на улицата. Господин Бабкок носеше пластмасови карти, с които можеха да пътуват с метрото определен брой пъти. Влакът им беше полупразен, чист и бърз. Докато фучаха в тъмния тунел, Ейприл прошепна на Тео, че за пръв път се вози в метро. Тео отвърна, че вече се е возил в Ню Йорк, когато родителите му го бяха завели там през ваканцията. Но нюйоркското метро беше много по-различно от вашингтонското. Когато влакът спря за трети път броени минути след началото на пътуването им, беше време да слязат на станция „Метро Сентър“. Втурнаха се по стълбите и отново излязоха на дневна светлина. Господин Бабкок преброи осемнайсетте деца и всички поеха пеша. Няколко минути по-късно бяха на Десета улица.