По-нататък статията описваше обвиненията в убийство срещу Дъфи - подробности, които буквално всички в града знаеха отпреди месеци. Имаше снимка на жертвата Майра Дъфи, удушена в дневната на дома си в един четвъртък към обед, докато съпругът ѝ Пийт играел голф на игрището в „Уейвърли Крийк“. Имаше и снимка на господин Дъфи - как влиза в съда по време на процеса срещу него. Процес, който бе приключил, когато съдия Хенри Гантри внезапно беше прекратил всичко и беше изпратил съдебните заседатели у дома. Според слуховете към края на процеса се появил загадъчен свидетел, който твърдял, че господин Дъфи е бил в къщата си по време на убийството. Самоличността на свидетеля така и не станала известна. Малко преди началото на втория съдебен процес Дъфи изчезнал. Тео знаеше всичко това, беше участвал в събитията.
Сега отново беше замесен и това го напрягаше. Не, направо го плашеше до смърт. Дъфи имаше опасни приятели. От ФБР обаче уверяваха Тео и Айк, че няма Да споменават имената им в официалната версия за историята. Дотук добре, но Айк нямаше доверие на местната полиция, че ще запази тайната.
По-нататък статията съобщаваше, че на Дъфи не само му предстои нов процес за убийство, но и обвинение в бягство от правосъдието. Максималната присъда за такова престъпление беше десет години. Тео се запита как изобщо Дъфи би могъл да извърти факта, че е избягал от града.
Събуди Джъдж и слезе долу. Родителите му седяха на масата в кухнята, все още по пижами, четяха същия вестник и отпиваха от напитките си: кафе без захар и мляко за баща му и диетичен сок за майка му. След като сънливо си казаха ,добро утро“, госпожа Буун попита:
- Погледна ли вестника?
- Току-що го прочетох. Не видях името си.
И двамата му родители кимнаха и се усмихнаха. И те умираха от притеснение заради участието на Тео. Но как трябваше да постъпи той? Забеляза Дъфи във влака. Човек, когото издирваха за убийство. Какво да направи добросъвестен гражданин като Тео?
Да, единодушни бяха, че е постъпил правилно, ала той не го чувстваше така. Искаше му се да не бе предприел нищо.
- Май го чакат поне десет години в панделата, а? - попита Тео.
Господин Буун изсумтя и каза:
- Така изглежда. Не виждам как ще се изкара невинен по обвинението в бягство от правосъдието.
- Ще извади късмет, ако не му дадат смъртно наказание - обади се госпожа Буун.
Тео приготви две купи с корнфлейкс ,Чириос“ - една за себе си и една за Джъдж. Родителите му бяха погълнати от вестника и изглеждаха разтревожени.
- Ще ходим ли на църква? - попита Тео след първата лъжица.
- Неделя сутрин е - отговори госпожа Буун. - Защо да не ходим на църква?
- Само питам.
Добре, ще си играем на мълчание.
***
След църквата и обяда на Тео му се прииска да излезе от къщи. Каза на майка си, че ще отиде да покара колело, помъкнал и Джъдж на каишка. Тя му поръча да се прибере по светло. Тео се понесе по сенчестите улици на тихия квартал. Махна на господин Нанъри - възрастен господин, който винаги стоеше на верандата си, и извика „здрасти“ на госпожа Гудлоу, друга съседка, която обаче недочуваше.
Тео отново изпита признателност, че живее в град, в който децата могат да карат велосипедите си където пожелаят, без да се притесняват от натовареното улич- но движение или от милионите хора по тротоарите. Не би могъл да живее в град като Вашингтон. Беше приятно място за посещение, но Тео се нуждаеше от пространство. Джъдж подтичваше до него като най-щастливото куче на света, а той криволичеше, избягвайки центъра на града, където някой отегчен полицай можеше да му се скара, че не спира на знака „Стоп“. Тео познаваше много полицаи в града и те по принцип бяха готини, но имаше няколко, според които децата на велосипеди трябваше да изпълняват всички правила за движение по пътищата. Едно от най-любимите му места беше кампусът на колежа „Стратън“. Там постоянно имаше студенти, които си подхвърлят фризби или се излежават на просторните зелени морави. Колежът му харесваше, но не беше сигурен, че ще учи там. Беше много близо до къщи и едва тринайсетгодишен, той вече мислеше как ще замине.
Квартал „Делмонт“ се намираше близо до училището и в него живееха много ученици - в по-старите къщи близнаци, в жилищните блокове и в порутени къщи. Имаше кафенета, барове, антикварни книжарници - по-провинциална разновидност на центъра на града. Той откри улицата, която търсеше, а после и уличката, където от няколко месеца живееше Хулио Пеня със семейството си.