Господин Бабкок спря групата и посочи към красива сграда от червени тухли на отсрещната страна на улицата, която явно беше важна.
- Това е театър „Форд“, където са простреляли президента Линкълн на четиринайсети април хиляда осемстотин шейсет и пета година. Както знаете, защото всички сте писали много реферати по история, Гражданската война тъкмо е приключила. Всъщност генерал Лий се е предал на генерал Грант само пет Дни по-рано в Съдебната палата на град Апоматокс във Вирджиния. Столицата Вашингтон е в добро настроение, войната най-сетне е приключила, затова президентът и госпожа Линкълн решават да излязат някъде. „Форд“ е най-големият и най-величественият театър в града и семейство Линкълн често ходят там на концерти и представления. По онова време в театъра има над две хиляди места, а пиесата „Нашият американски братовчед“ се играе пред пълна зала всяка вечер.
Изминаха половин пресечка и отново спряха. Господин Бабкок продължи:
- И така, войната е свършила, но мнозина са на друго мнение. Един от тях на име Джон Уилкс Бут е привърженик на Конфедерацията. Той е известен актьор и се е снимал с президента Линкълн само няколко месеца преди това на церемонията по случай встъпването му в длъжност за втори път. Господин Бут е разочарован от капитулацията на Юга и отчаяно иска да направи нещо в подкрепа на неговата кауза. Затова решава да убие президента. И тъй като персоналът на театъра го познава, го допускат до ложата на семейство Линкълн. Бут прострелва президента в тила, скача на сцената, чупи си крака, но успява да избяга през задната врата.
Господин Бабкок се обърна и кимна към сградата до тях.
- Това е Питърсън Хаус, която по онова време е пансион. Донасят президента Линкълн тук, където лекарите му се грижат за него цяла нощ. Новината бързо се разчува. Събира се тълпа и пристигат войници от федералната армия, които охраняват сградата. Президентът Линкълн умира тук на сутринта. На петнайсети април хиляда осемстотин шейсет и пета година.
Край на лекцията. Най-накрая пресякоха улицата и влязоха в театър „Форд“.
Два часа по-късно Тео се наслуша на историята около убийството на Линкълн. Да, интересна беше, спор няма, оценяваше и историческата ѝ значимост, но беше време да продължат. Най-интересният експонат беше долу, в музея под сцената, където беше изложен истинският пистолет на Бут.
Беше почти четири и половина, когато излязоха отново на Десета улица и се запътиха към метростанцията. Движението беше още по-натоварено, тротоарите - още по-оживени. Влакът им беше претъпкан с хора, които се прибираха у дома след работа, и сякаш се движеше по-бавно. Тео стоеше по средата на вагона, сред навалицата, близо до Чейс и Ейприл, докато влакът се клатеше и тракаше по релсите. Огледа сериозните лица на пътниците - никой не се усмихваше. Всички изглеждаха уморени. Не беше сигурен къде ще живее, когато порасне, но едва ли щеше да е в огромен град. Стратънбърг май беше идеален - нито прекалено голям, нито прекалено малък. Без задръствания. Без гневно надуване на клаксони. Без претъпкани тротоари. Не искаше да отива и да се връща от работа с влак.
Един мъж, който седеше притиснат между две жени, смъкна вестника си, за да го разлисти. Беше на няма и три метра от Тео.
Стори му се познат, странно познат. Тео си пое дълбоко дъх и успя да се провре между двама мъже сред тълпата. Приближи се с около метър и вече виждаше по-ясно лицето на мъжа.
И преди го беше виждал, но къде? В него имаше нещо различно, може би косата му беше по-тъмна или пък очилата бяха нови. Внезапно прозрението връхлетя Тео, все едно го удариха с тухла по главата: това беше Пийт Дъфи.
Кой е Пийт Дъфи ли? Най-издирваният човек в историята на Стратънбърг и на окръг Стратън. Седми в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпници. Човекът, обвинен в убийството на жена си, който беше съден в Стратънбърг на процес, воден от съдия Хенри Гантри и наблюдаван от Тео и съучениците му. Човекът, който се размина на косъм с присъдата, когато съдия Гантри обяви процеса за невалиден. Човекът, избягал от града посред нощ и изчезнал безследно.