В другия край на залата Пийт Дъфи седеше на масата на защитата заедно с Клифърд Нанс и още един адвокат. За краткото време, което бе прекарал в ареста, изрусената му коса беше възвърнала нормалния си цвят - черна, но много по-прошарена от предишния път. Носеше тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка и като нищо можеше да мине за поредния адвокат.
- Някакви проблеми? - попита Айк.
- Не. Нашите промениха решението си днес сутринта.
- Не се учудвам.
- Ти ли говори с тях?
Айк се усмихна и не каза нищо. Тео подозираше, че чичо му се е обадил на родителите му късно вечерта и ги е убедил да го пуснат да отиде в съда.
Точно в девет часа според големия часовник на стената над мястото на съдията приставът се изправи и се провикна:
- Станете!
Всички се изправиха, а неколцина закъснели се стрелнаха, към малкото свободни места. Съдия Гантри влезе през вратата зад съдийската маса и приставът продължи:
- Дами и господа, обявявам заседанието на Десети окръжен наказателен съд за открито. Съдия по настоящото дело ще бъде почитаемият Хенри Гантри. Заинтересованите страни да представят своите становища. И нека Бог да благослови този съд.
Съдия Гантри с развята дълга черна роба зае мястото си върху подиума и каза:
- Седнете, моля.
Тео се огледа. Вече нямаше нито едно празно място, включително на балкона, където се бяха настанили съучениците му по време на първия процес.
Този процес беше различен. По време на първото дело в града цареше усещането, че Пийт Дъфи е убил съпругата си, но обвинението трудно ще го докаже. Очакваха прочутият му адвокат Клифърд Нанс да намери пробойни в обвинението и да предизвика доста- тъчно съмнение, за да бъде освободен клиентът му. Сега обаче, в началото на новия процес, хората бяха дълбоко убедени, че Дъфи е извършил убийството и го очаква смъртна присъда. Всички знаеха, че е избягал. Няма как, трябваше да е виновен! Дори Тео, който силно вярваше в презумпцията за невинност, не можеше да се принуди да гледа на Дъфи като на невинен човек.
Според чичо му Клифърд Нанс храбро се беше опитал да договори споразумение с Джак Хоугън, за да може Дъфи да се признае за виновен за убийство и бягство и да получи двайсетгодишна присъда. Той беше на четиресет и девет години и ако оцелееше в затвора, може би щеше да поживее няколко години като свободен човек. Според Айк Хоугън нямаше да се огъне. Най-доброто му предложение би било доживотна присъда без право на замяна. Дъфи щеше да умре в затвора по един или друг начин. Айк смяташе, че Дъфи трябва да приеме предложението. Твърдеше, че има голяма разлика между това да лежиш с доживотна присъда и да живееш сред обикновените затворници.
Съдия Гантри нареди на пристава да въведе съдебните заседатели. Отвори се страничната врата и залата притихна, докато съдебните заседатели влизаха един след друг. Бяха избрани предишната седмица на закрито заседание. Бяха четиринайсет - дванайсет редовни заседатели и двама резервни, в случай че някой се разболее или се наложи да бъде освободен. Всички ги наблюдаваха внимателно, докато заемаха местата си. Стратънбърг беше малък град, само със седемдесет и пет хиляди жители, и според Тео почти всички се познаваха помежду си. Но той не познаваше никой от журито. Айк каза, че познава номер шест - привлекателна жена на средна възраст, служителка в банка в центъра на града. И никой друг освен нея.
Съдия Гантри отдели няколко минути да разпита заседателите. Тревожеше го вероятността от неправомерни контакти. Дали някой е разговарял с тях относно делото? И така нататък. Съдиите винаги го правеха, а съдебните заседатели винаги отговаряха отрицателно. Този случай обаче беше различен. Пийт Дъфи разполагаше с пари - макар че никой не знаеше колко в момента след всичко, което беше надробил. С оглед на отчайващото му положение от него можеха да се очакват мръсни номера.
Джак Хоугън се изправи и се приближи към съдебните заседатели. Беше висок и строен мъж, който всеки ден се обличаше с еднакви черни костюми. Беше опитен прокурор и се ползваше с огромно уважение.
Тео много пъти го беше наблюдавал в съда. Започна с вежлив поздрав:
- Добро утро, госпожи и господа съдебни заседатели.
Представи се и помоли членовете на екипа си да се изправят. Хоугън не се отличаваше с външен блясък, но успя да стопи ледовете и да помогне на съдебните заседатели да се отпуснат. Обясни, че работата му е просто да представи фактите и да ги остави те да вземат решение.
А какви бяха фактите: Майра Дъфи, четиресет и шест годишна, беше удушена в дневната на дома си край голф игрището в „Уейвърли Крийк“. Голфът беше важна подробност от това дело. По това време съпругът ѝ, обвиняемият Пийт Дъфи, играел голф сам, както правел често. Хоугън се приближи към масата си, натисна клавиш на един лаптоп и на големия екран точно срещу съдебните заседатели се появи голяма цветна снимка на Майра Дъфи. Беше красива жена, майка на двама прекрасни младежи. Следващата снимка беше от местопрестъплението: Майра Дъфи лежеше на килима в дневната на просторна къща. Нямаше кръв, нямаше признаци на борба, просто една добре облечена жена, наглед заспала. Причината за смъртта беше удушаване. Последва въздушна снимка на голямата модерна къща, разположена в сенчест парцел, непосредствено до шестия феъруей. С помощта на снимки и диаграми Хоугън преведе съдебните заседатели през събитията през онази ужасна сутрин. В единайсет и десет Пийт Дъфи започнал играта си на северното игрище с намерението да изиграе единайсет дупки. Бил сам, в което нямало нищо необичайно. Бил сериозен голфър, който обичал да играе сам. Денят бил хладен и мрачен, игрището било на практика безлюдно. Избрал идеалното време за идеалното престъпление.