Чувстваше се страшно нещастен и му се искаше да не беше влизал в съдебната зала. За пръв път, откакто се помнеше, му се повдигаше от правото. Дали пък вместо това да не стане архитект?
Почукване на задната врата го извади от нещастието му. Джъдж скочи и изръмжа тихо само колкото да покаже на Тео, че е буден и се справя прилично с охраната на мястото. Джъдж всъщност не беше особено храбър и предпочиташе да избягва неприятностите.
Оказа се Хулио, уплашен и неуверен. Веднъж вече беше идвал тук, но въпреки това се смущаваше от мисълта да влезе в голяма правна кантора в центъра на града. Седна на единствения друг стол в стаята и изглеждаше страшно объркан.
- Какво става, Хулио? - попита Тео.
- Ами как върви процесът?
Когато се запознаха в приюта за бездомни, той говореше с много силен акцент. Сега обаче акцентът му почти не се долавяше и Тео отново се изуми от бързината, с която Хулио усвояваше английския език.
- Добре, струва ми се - отговори Тео. - Днес ми позволиха да отсъствам от училище и да гледам всичко. Как е Боби?
- Закарали са го в мотел в друг град и не ни казва къде, защото от полицията го предупредили да си мълчи. Много е уплашен, Тео. - Хулио се умълча и се озърна нервно из стаята. Ясно бе, че може да каже много повече, но не знае дали трябва. Все пак стисна зъби и продължи: - Разбираш ли, Тео, Боби има приятел, един човек, с когото работи, американец, който днес имал почивен ден. Отишъл в съдебната зала, седнал на балкона и наблюдавал процеса. Казал на Боби, че положението е много лошо, че адвокатите го наричали престъпник и лъжец, и всякакви други лоши неща. Приятелят казал на Боби, че ще е луд да се яви в съдебната зала. Че адвокатите ще му се нахвърлят и ще го направят на глупак. Съдебните заседатели вече били убедени, че той е поредният лъжлив нелегален работник, който е готов да каже всичко, за да получи зелена карта. Вярно ли е, Тео?
Тео тутакси се изкуши да поизвърти малко истината, да увери Хулио, че Боби ще се справи чудесно, че няма основание за тревога и така нататък... Обаче просто не можеше да го направи.
- Откъде знаеш? - попита той.
- Говорих с Боби.
- Как си говорил с Боби, след като полицията го държи под ключ в някакъв мотел?
- Ами той има мобилен, нов.
- Откъде се е сдобил с мобилен?
- Полицаите му го дали. Важно било да има, в случай че нещо се обърка. Той ми се обади преди един час и каза, че е говорил с приятеля си и не знаел какво да прави. Наистина ли положението е толкова лошо?
Тео си пое дълбоко дъх и се помъчи да измисли някакъв начин да представи истината в по-добра светлина:
- Хулио, опитай се да разбереш как стоят нещата в един процес. Съзнавам, че сигурно е объркващо, но не, положението не е толкова зле. По време на процеса адвокатите понякога казват неща, които не са съвсем точни. Не забравяй, че съдят Пийт Дъфи за убийство, че го заплашва смъртно наказание и че има много добри адвокати, които се борят със зъби и нокти да го оневинят. Да, ще говорят неща, които звучат ужасно, но може би нещата всъщност не са толкова страшни. Боби ще се справи, когато застане на свидетелското място. Без него обвинението трудно ще издейства осъдителна присъда.
- Наистина ли са казали, че е престъпник?
- Да.
Хулио поклати отвратено глава и промърмори:
- Звучи ми доста зле.
- Още е само първият ден на процеса. Всичко ще бъде наред.
- Откъде знаеш, Тео? Ти си още хлапе.
Тео наистина се чувстваше малък. Чувстваше се като глупаво момченце, надникнало в един свят, където дори на възрастните им натриват носа.
От отсрещната страна на улицата, на петдесетина метра по-нататък, Омар Чийп се беше снишил зад волана на стар товарен микробус - превозно средство, което винаги остава незабелязано. Четеше вестник, който частично закриваше лицето му, а от ушите му висяха тънки бели жички, все едно слушаше айпода си.
Само че изобщо не ставаше дума за музика. Омар слушаше всичко, което се говори в кабинета на Тео. През уикенда той и Пако бяха прекарали часове в кантората „Буун и Буун“. С лекота отвориха задната врата с джобно ножче. Фирмата нямаше аларма. В крайна сметка това беше правна кантора, а на такова място няма много неща с пазарна стойност, които си струва да пазиш. След като проникнаха вътре, двамата поставиха четири подслушвателни устройства с големината на кибритени кутийки: едното в дъното на шкаф в кабинета на госпожа Буун, където тя никога не би го открила; другото между два прашни тома правна литература на най-горната полица в кабинета на господин Буун, третото върху дебел справочник в библиотеката на заседателната зала и четвъртото от долната страна на паянтовата масичка, която Тео използваше за бюро. Всяко от тях щеше да предава около две седмици, преди батериите да се изтощят. Ако изобщо откриеха устройствата, най-вероятно нямаше да разберат, че са подслушватели. А и семейство Буун нямаше да има представа кой ги е сложил там. При необходимост Омар и Пако можеха отново да влязат в кантората нощем и да ги приберат. Но вероятно нямаше. Защо да си правят труда? Процесът скоро щеше да приключи.