Още нямаше отговор от Боби.
19
В мотелска стая на петдесетина километра от Стратънбърг Боби Ескобар седеше на леглото си и гледаше поредния стар филм по телевизията. Нямаше канал на испански и той с мъка следеше действието, но се стараеше. Слушаше внимателно и често повтаряше бързите английски реплики, но му беше много трудно. За трета нощ беше в мотела и се беше изморил от еднообразието.
Имаше междинна врата към съседната стая, от която се чуваше как полицай Бард се смее на нещо по телевизията. Полицай Снийд беше в стаята от другата страна. Боби беше между двамата, защитен от всички страни. Двете ченгета правеха и невъзможното да се чувства той удобно. За вечеря отидоха в мексикански ресторант с хубави енчилади. Засега обядваха пица или бургери. Закусваха в заведение за гофрети, където се събираха местни хора и се чудеха тези пък кои са. А помежду храненията или стояха в мотела и играеха на дама, или обикаляха из градчето, колкото да убият времето. За развлечение караха Боби да повтаря английски думи и фрази, но той напредваше бавно. Ченгетата също скучаеха, но бяха професионалисти и гледаха сериозно на работата си.
В девет и седем минути мобилният му телефон завибрира. Есемес на испански, който гласеше: Боби, спукана ти е работата в съда. Адвокатите ще те изядат жив. Ще си пълен глупак, ако се явиш в съдебната зала.
Той грабна телефона си и впери поглед в непознатия номер, скован от страх. Единствено от полицията имаха този номер. Е, знаеха го също шефът му, леля му Карола - майката на Хулио - и Тео Буун. Имаше телефона по-малко от седмица и още се опитваше да се научи как да го използва. А сега някакъв непознат го беше открил.
Как да постъпи? Инстинктът му подсказваше да извика полицай Бард и да му покаже съобщението, но изчака. Опита се да се успокои, като няколко пъти си пое дълбоко дъх.
Минаха две минути и в девет и девет телефонът отново завибрира и пристигна нов есемес: Боби, полицията смята да те арестува веднага след процеса. Не им се доверявай. Използват те, за да получат каквото искат, после ще ти щракнат белезниците. Бягай!
Испанският беше без грешка. Непознатият номер имаше същия местен код: 445. Боби се паникьоса, но не помръдваше. Доплака му се.
В девет и петнайсет пристигна още един есемес: Боби, полицията лъже теб, Хулио, Тео Буун, всички. Не се връзвай на номерата им. Пет пари не дават за теб. В капан си. Бягай, Боби, бягай!!!
Боби бавно написа: Кой си ти?
Половин час нямаше отговор. Прилоша му и отиде в тоалетната. Наведе глава над мивката и се опита да повърне, но нищо не се получи. Изми си зъбите, колкото да убие малко време, но без да откъсва очи от телефона. Полицай Снийд надникна в стаята му и каза, че си ляга. Боби го увери, че всичко е наред. Следващият ден беше вторник, вторият ден от процеса, и надали щяха да извикат Боби в съда. Според Снийд прокурорът планираше да призове Боби на свидетелското място в сряда. Така че утре пак щяха да се разтакават.
Боби му благодари и Снийд си легна. Полицай Бард се готвеше за лягане в съседната стая, а междинната врата все още беше отворена. Помота се в банята, облече си тениска и шорти и се излегна пред телевизора, за да погледа още малко. Боби на няколко пъти се канеше да влезе в стаята му и да му покаже есемесите, но се разколебаваше.
Не знаеше как да постъпи. Харесваше тези двамата, те се отнасяха с него като с важна личност, но живееха в друг свят. Освен това бяха най-обикновени патрулиращи полицаи. Решенията вземаха шефовете им.
В девет и четиресет и седем пристигна четвърти есемес: Боби, знаем, че майка ти е много болна. Ако отидеш в съдебната зала, няма да я видиш с години. Защо ли? Защото ще гниеш в американски затвор в очакване да те депортират. Бягай, Боби!
Батерията му беше на петдесет процента. Боби тихо свърза телефона със зарядното. Докато чакаше, си помисли за майка си, за скъпата си болна майка. Не я беше виждал повече от година. Сърцето му се свиваше при мисълта за нея, за братчетата му и баща му, който не подгъваше крак, за да изхранва семейството си. Той насърчи Боби да замине за Америка, да си намери работа и евентуално да изпраща някакви пари на семейството си.
В десет часа полицай Бард надникна от вратата и попита на ужасен испански дали всичко е наред. Боби се усмихна и успя да смотолеви:
- Лека нощ.
Бард затвори вратата, угаси лампата си и Боби направи същото.
Един час по-късно се измъкна от стаята си в коридора, слезе по стълбите на приземния етаж, излезе навън и потъна в мрака.