Беше намерил Пийт Дъфи! Все още не можеше да повярва и не беше сигурен какво да предприеме, но от вълнение съвсем беше забравил нещо важно. Тъй като Дъфи беше избягал от града, полицията обяви награда от сто хиляди долара за информация, която би могла да доведе до ареста и осъждането му. Преди вечеря Тео бе влязъл в интернет да се увери в наградата. Стратънбъргската полиция беше посветила няколко страници на случая „Дъфи“. Имаше и снимки на лицето му в едър план.
***
Мобилните телефони бяха строго забранени по време на хранене - ако някой възрастен забележеше телефон, веднага щеше да го конфискува. По средата на пица партито Тео осведоми господин Маунт, че трябва да отиде до тоалетната в коридора. Щом се озова там, Тео се заключи в една кабинка и звънна на Айк.
- Мислех, че си във Вашингтон - каза чичо му.
- Точно така. Айк, видях Пийт Дъфи в метрото. Сигурен съм, че е той.
- Смятах, че е в Камбоджа или някъде там.
- В момента не е. Тук е, във Вашингтон. Записал съм го на видео. Веднага ти го пускам по имейла. Виж го и ще ти звънна по-късно.
- Говориш сериозно, нали? - попита Айк и гласът му изведнъж прозвуча по-пискливо.
- Адски сериозно. Дочуване.
Тео бързо изпрати видеото на Айк, излезе от тоалетната и се върна в залата.
След вечеря, когато се стъмни, всички осмокласници се качиха в четирите автобуса и се запътиха към Мемориала на Линкълн. Там се струпаха край прочутата статуя на Линкълн, който седеше замислен, стиснал ръкохватките на креслото си. Този човек усмихвал ли се е някога, зачуди се Тео. Прожекторите бяха насочени така, че по лицето на президента се образуваха сенки и статуята изглеждаше още по-величествена. С помощта на един парков охранител господин Бабкок, който явно беше голям почитател на Линкълн, постави голям екран в основата на стълбите - петдесет и осем стъпала, да бъдем точни - и учениците се струпаха за бърза лекция. Слушаха в пълно мълчание, докато господин Бабкок обобщаваше по-значимите събития от живота на Линкълн - материал, който бяха минали и в училище. Докато говореше, господин Бабкок, който беше завладяващ оратор, показваше снимки на президента от различни етапи на живота му.
Учениците седяха на мраморните стъпала, но никой не се въртеше, никой не шушукаше. Попиваха лекцията с огромен интерес. Тео отмести очи и погледът му попадна на Огледалното езеро непосредствено пред тях. Отвъд езерото, на около километър и половина по-нататък, се извисяваше Паметникът на Джордж Уошинггьн, също идеално осветен. Още по-нататък, на края на Националната алея, беше Капитолият, чийто купол блестеше в нощта. А когато Тео се обърна назад, се озова под погледа на президента Линкълн. Знаеше, че никога няма да забрави този миг.
Аплодираха господин Бабкок, когато приключи с лекцията. След това беше ред на госпожа Грийнуд, популярна афроамериканка, която преподаваше английски на момичетата. Тя най-напред помоли всички да погледнат към Паметника на Джордж Уошинггьн и да се опитат да си представят Националната алея, пълна с близо четвърт милион души. Датата е 28 август 1963 г. и чернокожи от цяла Америка пристигат във Вашингтон с искания за справедливост и равенство. Предвожда ги млад баптистки свещеник от Атланта, който се казва д-р Мартин Лутър Кинг.
Докато говореше, госпожа Грийнуд прожектираше изображения на екрана, снимки на тълпата през онзи Ден, на участниците в похода, понесли лозунги. Обясни, че д-р Кинг произнесъл една от най-прочутите речи в американската история точно тук, на импровизиран подиум, под гордия поглед на президента, премахнал робството. След това тя пусна запис на речта, съпътствана от черно-бели кадри на д-р Кинг и неговата мечта.
Тео вече беше чувал и гледал речта, но в този момент тя му подейства много по-вълнуващо. Докато думите на д-р Кинг отекваха в нощта, Тео погледна към Националната алея и се опита да си я представи в онзи ден с хилядите хора, които слушат безсмъртните слова.
Аплодираха и госпожа Грийнуд, след като приключи. Господин Маунт обяви, че няма да има повече лекции. Учениците можеха да се поразходят край Огледалното езеро за около един час. Тео си намери място на една пейка и изпрати есемес на Айк: Видя ли видеото? Какво мислиш!
Явно Айк чакаше, защото веднага отговори: Мисля, че е Дъфи. Да се чуем.
ОК. По-късно.
В хотела, докато тримата му съквартиранти гледаха телевизия и чакаха господин Маунт да нареди да гасят лампите, Тео отиде в банята, заключи вратата и седна върху капака на тоалетната. Обади се на Айк, който явно пак го чакаше с телефона в ръка.