Тео знаеше, че Дъфи няма да го нарани, поне не в този момент, но за миг сърцето му спря да бие. Дъфи го измери с гневен поглед и каза:
- Ти ме намери, нали? На летището във Вашингтон. Ти беше, нали?
Тео не възнамеряваше да му отговори, само отвърна на свой ред с гневен поглед, без да му трепне окото.
- Достатъчно - изръмжа съдия Гантри и един полицай стисна Дъфи за лакътя. Поведе го към масата и го настани до Клифърд Нанс.
Тео си пое дълбоко дъх.
- Господин Дъфи - поде съдия Гантри, - пред мен е споразумение от две страници, което искам внимателно да прочетете.
Дъфи не посегна към документа. Вместо това каза:
- Знам какво пише, господин съдия. Не е нужно да го чета. Господин Нанс ми обясни всичко.
- Искате ли да се признаете за виновен?
- Да, господине.
- Добре. За да приема признанието ви, трябва да ви задам няколко въпроса.
Съдия Гантри зачете въпросите от един доста оръфан наръчник.
Първо се увери, че господин Дъфи разбира какво прави. Дали е обсъдил въпросите с адвоката си? Да. Приема ли съветите на адвоката си? Да. Има ли оплаквания от адвоката си и от работата му? Не. Разбира ли, че ще прекара остатъка от живота си в затвора? Да. Разбира ли, че като се признава за виновен, се отказва от правото си да обжалва? Да, разбирал. Че няма да може да промени решението си, след като подпише споразумението? Да. Съдия Гантри го разпита за психическото му състояние. Взема ли лекарства? Не. Нещо, което може да замъгли преценката му? Не. Нещо, което да му попречи да вземе такова важно решение? Не.
Разпитът се проточи и на Тео му хрумна нещо. Бав- но измъкна телефона от джоба си, скри го зад единия си крак, вперил поглед в гърба на съдията, и изпрати есемес на Айк: С Гантри съм. Дъфи се признава за виновен'.
Отговорът пристигна след броени секунди:
Знаех си.
Типично в стила на Айк. Въобразяваше си, че знае всичко, независимо колко знае в действителност.
Изведнъж Тео бе връхлетян от ужасното подозрение, че е предал доверието на съдия Гантри. Съдията със сигурност би предпочел тази среща да остане тайна. Въпросът беше изключително важен.
Тео побърза да изпрати още един есемес: Нито дума, многознайко.
Айк отговори: В съдебната зала съм. Всички знаят.
Тео се почувства малко по-добре. В съда и бездруго почти нищо не оставаше в тайна, така че основателно можеше да се допусне, че клюката е плъзнала като горски пожар. Тео взе мъдрото решение да прибере телефона обратно в задния си джоб.
Съдия Гантри приключи с въпросите и каза:
- Много добре. Уверих се, че обвиняемият Пийт Дъфи прекрасно съзнава действията си, че е получил уместни съвети от адвокатите си и не се намира под никаква принуда. Господин Дъфи, обявявам ви за виновен за убийството на Майра Дъфи и за виновен в бягство и укриване от правосъдието. Сега всички страни трябва да подпишат споразумението.
Докато съдията говореше, Дъфи се облегна на стола си, впери поглед в Тео и бавно поклати глава.
Когато приключиха с документите, съдия Гантри се изправи и каза:
- Господа, заемете местата си в съдебната зала. Ще направя обръщение към съдебните заседатели.
Господин и госпожа Буун седяха заедно е Айк сред зрителите и чакаха. Сякаш всички говореха едновременно и голямата съдебна зала бръмчеше в очакване. Когато се появиха адвокатите, хората заеха местата си.
Всички погледи бяха вперени в Пийт Дъфи, докато се приближаваше към мястото си, престорено усмихнат, сякаш всичко е наред.
Един пристав се изправи и високо нареди:
- Тишина в залата.
Всички тутакси притихнаха.
Айк се приведе към госпожа Буун и каза:
- Не виждам Тео.
Тя сви рамене. Господин Буун беше озадачен. Хлапето никакво го нямаше.
Приставът изчака всички да се успокоят и се провикна:
- Станете.
Хората скочиха на крак, когато съдия Гантри влезе през задната врата с вееща се зад него дълга тога. А зад тогата крачеше младият му помощник.
Тео пристъпи към подиума, видя пълната зала, в която хората по традиция бяха прави и бяха вдигнали уважително поглед към съдийската маса, и тутакси реши, че в крайна сметка не е толкова лошо да си съдия. Нареди си да не се усмихва - положението беше твърде сериозно за усмивки.