- Каза ли на някого? - попита той.
- Не, разбира се - отговори Тео. - Само на теб. Какво ще правим?
- Мислих по въпроса и имам план. Утре ще взема някой ранен полет за Вашингтон, за да съм там до обед. Искам да съм в метрото, когато следобед Дъфи се качи във влака, и да го проследя колкото се може по-отблизо. Кажи ми в колко часа го видя, станцията и линията на метрото.
Тео вече си ги беше записал и ги беше запомнил.
- Червената линия. Качихме се от „Метро Сентър“, а той вече беше във влака, сигурен съм.
- Колко вагона имаше влакът?
- Ами, предполагам, седем-осем.
- А вие в кой се качихте?
- Не знам, някъде по средата.
- По кое време?
- Между четири и половина и пет. Той слезе на „Тенлитаун“. Проследих го на около триста метра от там и после го изгубих. Не исках да се отдалечавам много от метростанцията, не съм на своя територия, нали разбираш.
- Добре, това ми е достатъчно. Утре пристигам. Ти сигурно ще си зает цял ден.
- Цял ден и цяла нощ. Ще ходим в „Смитсониън“.
- Приятно прекарване. Ще ти пратя есемес утре вечер.
Тео си отдъхна, че в цялата операция вече участва и възрастен, макар и това да бе чичо му. Външността на Айк обаче го притесняваше. Той беше на около шейсет и пет, но не се съобразяваше с възрастта си. Носеше дългата си бяла коса на опашка. Имаше рунтава прошарена брада и обикновено се обличаше с фънки тениски, протрити стари джинси, странни очила и сандали дори в студено време. С две думи, Айк Буун беше човек, чиято външност привличаше вниманието. Живееше доста затворено, но въпреки това беше известен в града. Ако Пийт Дъфи някога го беше срещал или дори само зървал, най-вероятно щеше да го запомни. Айк със сигурност се нуждаеше от сериозна дегизировка.
Дълго след като другите трима заспаха, Тео се взираше в мрака към тавана и размишляваше за Пийт Дъфи .и за извършеното от него убийство. От една страна, се вълнуваше, че ще участва в залавянето му, но от друга, тръпки го побиваха, като си представеше какво ще означава всичко това. Пийт Дъфи имаше опасни приятели, които все още се навъртаха из Стратънбърг.
Ако наистина се окажеше, че мъжът от влака е Пийт Дъфи, ако го заловяха и го върнеха за втори процес, Тео не искаше името му да бъде споменато.
Ами Айк? Той не даваше пет пари. Айк беше лежал в затвора три години. Не се страхуваше от нищо.
4
В девет часа в петък сутринта четирите автобуса от Стратънбърг спряха до източния вход на института „Смитсониън“ и всички осмокласници се изсипаха от тях. „Смитсониън“ бе най-големият музей в света - можеше да прекараш цяла седмица там и пак да не видиш всичко. Докато подготвяше този ден, господин Маунт обясни на випуска, че „Смитсониън“ всъщност се състои от деветнайсет отделни музея и една зоологическа градина, а също от няколко колекции и галерии, като единайсет от деветнайсетте са разположени покрай Националната алея. Там се помещаваха около 138 милиона експоната - всичко, което човек можеше да си представи, - затова наричаха „Смитсониън“ тавана на нацията. Всяка година го посещаваха трийсет милиона души.
Разделиха се на групи. Тео и още четиресет ученици се запътиха към Националния музей на Космоса. Прекараха там два часа, после се прегрупираха и се отправиха към Националния музей на американската история.
В два и половина Тео получи есемес от Айк, който гласеше: В града съм, каня се да проверя метрото. На Тео му беше омръзнало да обикаля залите и му се искаше да се измъкне, за да свърши малко детективска работа с Айк. В пет следобед имаше чувството, че е видял поне сто милиона експоната, и се нуждаеше от почивка. Качиха се на автобусите и се върнаха в хотела за вечеря.
В шест и четиресет и пет, докато Тео си почиваше в стаята и гледаше телевизия, получи още един есемес от Айк: Във фоайето съм. Можеш ли да слезеш ?
Тео отговори: Разбира се. Каза на Чейс, Уди и Арън, че чичо му се е отбил в хотела и ще отиде да го види. След броени минути вече беше във фоайето, но не забеляза там Айк. Накрая един човек, седнал на бара, му помаха, и Тео осъзна, че това е чичо му. Тъмен костюм, кафяви кожени обувки, бяла риза без вратовръзка и някаква барета, която скриваше бялата му коса. Дългата конска опашка беше пъхната под яката му Тео никога нямаше да го познае.
Айк пиеше кафе и се усмихваше на любимия си племенник.