Съдия Гантри седна на тежкия си черен стол и каза:
- Седнете, моля. - Докато присъстващите шумно заемаха местата си, той посочи празния стол до своя и прошепна: - Седни тук Тео.
Тео бързо седна. Столът му беше малко по-нисък от съдийския, който приличаше на трон, но от мястото си виждаше всяко лице в залата. Намигна на майка си, но тя едва ли видя това. Той вдигна поглед към балкона и забеляза няколко свои приятели от училище. Забеляза също, че някои хора го гледат и сигурно се чудят: какво търси това дете на подиума?
- Добро утро - каза съдия Гантри. - Моля, доведете съдебните заседатели.
Приставът отвори вратата и съдебните заседатели за последен път влязоха в залата. Тео погледна към масата на защитата и срещна гневния поглед на Пийт Дъфи.
Жалко, Пийт. Очакват те десетилетия в затвора. И имаш късмет, че получаваш това.
Когато съдебните заседатели заеха местата си, съдия Гантри се обърна към тях:
- Добро утро, госпожи и господа. Преди няколко минути в моя кабинет обвиняемият господин Пийт Дъфи се призна за виновен в убийство.
Всички съдебни заседатели отправиха поглед към Пийт Дъфи, който се взираше в ноктите си. Откъм зрителите се чуха няколко възклицания. Съдия Гантри продължи:
- След около един месец той ще бъде официално осъден от този съд на доживотен затвор без право на замяна. Ето защо това е краят на процеса. Искам да ви благодаря за вашата работа, за това, че изпълнихте гражданския си дълг. Нашата съдебна система разчита на безкористни хора като вас, които, макар и да не стават съдебни заседатели доброволно, отделят от ценното си време. Бяхте прекрасно жури – добросъвестно и внимателно. Благодаря ви. В този момент задълженията ви приключват.
Съдебните заседатели бяха изненадани, някои изглеждаха объркани, но всички изведнъж бяха обзети от желание да напуснат залата.
Съдията погледна към Пийт Дъфи и каза:
- Обвиняемият ще остане в ареста на окръг Стратън до второ нареждане. - Удари с чукчето и обяви: - Съдът се разпуска.
Докато хората излизаха от съдебната зала, съдия Гантри сложи длан върху рамото на Тео и каза:
- Добра работа, момчето ми. А сега заминавай обратно в училище.
26
Седмица по-къено Тео беше в кабинета си и си пишеше домашните, заслушан в дъждовните капки по прозореца и замислен за скуката, настанила се в живота му след края на процеса срещу Пийт Дъфи, когато майка му отвори вратата и каза:
- Тео, ела, моля те, в заседателната зала.
- Добре мамо.
Срещата беше насрочена, макар че Тео нямаше почти нищо за казване. Влезе в заседателната зала, поздрави Айк и се ръкува с началника на полицията Макин- тош. Родителите му също бяха там - възрастните бяха разговаряли известно време, преди да го повикат.
Макинтош им обясни, че по негово мнение на Тео му се полага награда от сто хиляди долара. Тео беше забелязал Пийт Дъфи, и то не веднъж, а два пъти. Беше реагирал бързо и беше заснел видеото. Беше се обадил на Айк и така нататък. Тео беше привлечен от ФБР за издирването на Дъфи.
Тео със сигурност беше съгласен с всичко казано. Неговият проблем беше, че родителите му се месеха.
- Да, господин началник - каза баща му, - знаем всичко това и много се гордеем с Тео. Но, както казахме, Тео не може да получи всички тези пари. Нито сега, нито когато и да било.
- Освен това е имал помощник - добави госпожа Буун. - Айк е зарязал всичко и е заминал за Вашингтон да му помогне. Според нас му се полагат част от парите.
Айк искаше да дели поравно с Тео, но не би го признал.
Господин и госпожа Буун вече бяха предложили половината сума да отиде при Боби Ескобар по очевидни причини. Без Боби нямаше да има натиск върху Пийт Дъфи да се признае за виновен. Пък и ако някой се нуждаеше от парите, това беше Боби.
Господин Буун предложи на Тео да бъдат платени двайсет и пет хиляди долара, които щяха да отидат в попечителски фонд за колежа му. Още двайсет и пет хиляди да бъдат изплатени на Айк в брой. Петдесет хиляди да бъдат дадени на Боби и да отидат в друг попечителски фонд, управляван от господин Буун. Парите щяха да бъдат контролирани от съда и харчени разумно. Тео не знаеше нищо за попечителските фондове. Но разбираше, че няма да има право да харчи парите, които щяха да бъдат под контрола на родителите му. С други думи, той не можеше да ги пипне. И не беше особено доволен от подялбата. Боби заслужаваше да получи нещо, ама чак половината?
Тео обаче не можеше да спори с родителите си. Не искаше да изглежда алчен, не искаше и да ощети Боби.