Хедър Греъм
Бегълката
БЕЛЕЖКА НА АВТОРКАТА
Отдавна исках да напиша няколко романа за Флорида. За мен тя е повече от един обикновен къс земя — тя е моята родина. Докато бях там, имах шанса да преживея драстични промени. Но каквото и да се случваше, Флорида си оставаше страна на противоречията, от тишината и спокойствието на обраслите с мъх стари дъбове до опасните, обитавани от алигатори тресавища.
Някои хора обичат Флорида, други я мразят. Някои страдат от потискащата горещина, други си я спомнят с копнеж, когато мръзнат зиме на север. В моите очи Флорида е като близка роднина, която обичам с всичките й добри и лоши страни. А сега с радост започвам да работя над нова серия романи, която описва промените, станали във Флорида в течение на няколко десетилетия. Искам да разкажа за страната, която познавам най-добре.
Подготовката за написването на романите ми се струваше лесна. Винаги съм обичала да се ровя в историята на щата. Оказа се обаче, че тъкмо там е проблемът. Половината от онова, което се знае за Флорида, е легенда, има също една четвърт истина и една четвърт лъжа.
Учудих се, че знанията затрудниха изследванията. Намерих без усилия достатъчно книги, но ми беше трудно да реша кои от версиите на историците, които описваха събитията от миналия век, отговарят на фактите. Така както всеки зрител гледа един филм с различни очи, едно или друго събитие се преживява по различен начин. Разбираемо е, че семинолите разглеждат нещата от друг ъгъл, който е различен от този на белите войници, макар че двете страни са се намирали на едно място по едно и също време.
Особено големи са различията в историческите интерпретации на човека, който играе главна роля в двата първи романа: легендарният Оцеола, наречен също Били Пауърс или Аси Яхоло, Певеца на черното питие.
В няколко книги прочетох, че белият мъж Пауъл се е оженил за майката на Оцеола, но не е негов баща. Други твърдят, че Оцеола със сигурност е син на Пауъл. Изследването на скелета показва характеристики, присъщи на бялата раса, макар историците да се оплакват от факта, че след смъртта на военния вожд главата му е била отсечена. Ако имаха на разположение черепа и някои шийни прешлени, учените вероятно щяха да получат подобри резултати. Интересно е, че изследването на костите показва и известен процент черна кръв, което приляга добре на обстоятелствата, при които се е родил вождът. Що се отнася до романите ми, аз представям Оцеола като роден син на белия човек с име Пауъл, което вероятно ще предизвика протести.
Някои историци поддържат тезата, че Оцеола не е знаел английски език. Ала като се има предвид в какво време се е родил и какви отношения е поддържал с много бели хора, това е трудно за вярване. Аз смятам, че вождът е говорел английски — когато е искал. Какъвто и да е бил произходът му, той е упражнявал значителна власт в онази болезнена и за двата народа война и по-късно се е превърнал в легенда. Оцеола е бил страстен и смел мъж, твърде човечен в поражението си, в крайна сметка наистина забележителен човек.
По времето на конфликта във Флорида са живеели много местни народности. Някои са дошли на юг през седемнадесетия и осемнадесетия век и са се смесили с останалите членове на племената, обезкръвени от европейските болести и по-ранните битки. Не може да се твърди категорично, че повечето са били от племето „крийк“, тъй като това понятие е само указание, че хората са живели по брега на някоя река.
Оцеола е роден като крийк, но по времето на конфликта всички живеещи във Флорида индианци са били наричани семиноли. За бялата войска езиковите групи или произходът не са имали никакво значение.
Понятието „семиноли“ също е спорно. Чела съм много дефиниции, затова избрах онази, която ми се стори най-точна — „беглец“.
Надявам се книгата да ви хареса и да добиете първи впечатления за дивата, сурова, екзотична нова земя в американския Юг, която е вълнувала силно въображението на американците — един фантастичен рай, един кипящ ад.
Добре дошли в моята родина. Надявам се, че ще останете известно време с мен.
ПРОЛОГ
СЪДБОНОСНОТО НАЧАЛО
20 ноември 1835 година
Денят беше красив и свеж, един от онези дни на късната есен, които превръщат природата в рай. Игличките на боровете образуваха мек зелен килим. Между клоните блещукаше бистро поточе и безбройните диви орхидеи, които се полюляваха над водата, се виждаха отдалече. На брега растяха кипариси, смесени с мощни дъбове, по чиито клони висяха зеленикави ивици мъх. Хладният есенен бриз танцуваше в листата. През лятото хората страдаха от потискащата горещина, но дори тогава сините вълни изглеждаха освежителни и приканващи, а в сянката на дърветата можеше да се намери защита от безмилостното слънце.