— И тогава щях да бъда по-бърз от вас — отговори спокойно Макензи.
— Жалко копеле! — изпъшка французинът. Макензи измъкна ножа си от масата и освободи ръката на противника си, който изрева от болка.
— Никога в живота си не съм мамил на карти, мон ами, и вие го знаете. Май трябваше да ви убия. Бъдете благодарен, че сте още жив.
— Въпреки това загубихте, Макензи. Няма жена, която струва триста долара!
— Не сте прав! — Макензи улови ръцете на Тара и я привлече към себе си. За бога, тя беше стояла до него като някаква глупачка и беше пропуснала благоприятната възможност да избяга, докато никой не й обръщаше внимание! — Съобщете на Ийстууд, че дългът му е намалял с триста долара. И че тази жена ще го напусне.
Той се запъти с дълги крачки към вратата, като я водеше след себе си. Тя се опита да се освободи, но безуспешно. Всеки вик за помощ беше безсмислен. Никой от гостите, които ги зяпаха любопитно, не беше готов да я подкрепи. А Ийстууд, който беше погасил част от дълговете си, се хилеше доволно и не помръдваше от мястото си.
— Готов съм да се обзаложа, че дамата си струва тристате долара! — провикна се възбудено един пияница. Джарет спря само за миг, колкото да откачи наметката на Тара от куката и да загърне раменете й.
— Почакайте! — помоли задъхано тя. — Не мога да…
— Да вървим. Трябва веднага да се махнем оттук. — Усмивката му беше ослепителна. — Вие сте една малка глупачка! — пошепна в ухото й той. — Тази нощ сте моя. Радвайте се, че ще избягате от тази адска дупка.
Но на каква цена? В гърдите й се надигна луда паника.
2
След минута двамата бързаха по нощните улици на Ню Орлиънс, обградени от железни решетки, аромат на цветя и миризмата на реката.
Тара отново се опита да се откъсне.
— Мистър Макензи, трябва най-после да разберете, че не съм печалбата, с която можете да си отидете от игралната маса. Нямам нищо общо с всичко това и…
Мъжът спря под един уличен фенер и я погледна изпитателно.
— А какво търсите в онази гадна дупка?
Въпросът я изненада и в този момент тя го възприе като свой по-голям брат.
— Опитвам се да спечеля пари.
— По дяволите! — промърмори той.
Тара отгатна мислите му.
— Не по този начин! Парите ми трябват спешно.
— Разбирам. — Той вдигна ръката й към светлината, палецът му се плъзна по меките, гладки пръсти. — И защо избрахте именно Ийстууд?
— Защото ме увериха, че заведението е почтено.
— Малко по-почтено от другите публични домове на пристанището, това е вярно. Ийстууд поне не изисква от момичетата си да ощастливяват по двама или трима мъже едновременно.
Тара побледня.
— Но…
— Велики боже! Наистина ли сте толкова наивна?
— Ами явно съм! — изфуча тя. — Исках да печеля парите си по честен начин.
— Е, тази вечер спечелихте триста долара по напълно честен начин.
— Нали ви казах…
— Че работите като келнерка — прекъсна я спокойно той. — Прекрасно! Можете да го правите и другаде, не непременно в онази кръчма.
След тези думи той й обърна гръб и се отдалечи, без да й напомни да върви след него. Тара го изгледа смаяно. Сега можеше да избяга. Не, това би било глупаво. Той щеше да я очерни пред Ийстууд или да я хване. Това нямаше да му коства никакви усилия. Затова тръгна след него и попита:
— Къде отиваме?
— В пансиона, където съм отседнал.
Младата жена потръпна от ужас. Не смееше да го попита какви са намеренията му. Глупаво или не — тя трябваше да избяга. Затова се втурна към уличката, която според нея водеше към реката, но за нещастие се оказа същата улица, на която се намираше заведението на Ийстууд.
В каква посока да тръгне? Тя изпъшка и се притисна до една дървена стена. Първо трябваше да се скрие в някоя черна сянка.
Изведнъж сърцето й заби като лудо. Позна двамата мъже, които тъкмо влизаха в кръчмата. Сигурно бяха получили нареждане да арестуват Тара Брент. Вероятно я бяха проследили до кръчмата на пристанището. Вероятно щяха да платят всяка поискана от гостилничаря сума, за да имат новата му келнерка.
Господи… Обзета от паника, Тара се втурна слепешката в най-близката уличка и се затича колкото можеше по-бързо. След малко чу стъпки. Сигурно Ийстууд беше обяснил на преследвачите й, че се е загубила някъде в нощта. Или я бяха видели?
Тя се опита да тича още по-бързо. Леден вятър пареше в очите й, въздухът излизаше на тласъци от гърдите, дробовете й заплашваха да се пръснат. Когато зави зад ъгъла, видя един от кейовете. От едната страна се издигаха високи сгради, от другата течеше тъмната, тинеста Мисисипи. Тара чу гласовете на мъжете, които я преследваха. Нямаше да им позволи да я заловят. По-скоро щеше да умре. Отчаяна, тя се затича по кея и потъна в мрака.