— Явно е, че преди мен край селото са минали други хора. Питър е прокарал фалшива следа покрай реката, за да ги примами надалече.
— Той ми каза, че отива да ми опече заек.
— Сигурно умираш от глад.
— О, не, не съм в състояние да преглътна нито хапка! Трябва да се махнем оттук, нали?
— Да — отговори Джарет и изведнъж вдигна пръст към устните си.
И двамата чуха тихи стъпки — някой се промъкваше към колибата. Тара грабна котела, който висеше над огъня, а Джарет извади пистолета си от колана. После се притисна до стената край входната врата, а тя застана от другата страна.
Устата му оформи някакво предупреждение.
Дълга сянка затъмни синкавата лунна светлина, която падаше в колибата, и Джарет се хвърли върху натрапника.
— Велики боже! — извика смаяно той. — Ти ли си?
Тара видя само бъркотия от крайници и чу как нещо тежко падна на пода. Пистолетът?
В следващата секунда един лунен лъч освети лицето на Джарет и тя вдигна котлето, за да го стовари върху главата на противника му. Мъжът се обърна светкавично и я погледна изумено.
— Тара! — прошепна той и рухна на пода.
22
След двадесет минути Джеймс Макензи още държеше главата си с две ръце и поглеждаше укорително снаха си. Тримата седяха безмълвно край студеното огнище. Джарет беше запалил газена лампа, за да се виждат.
— Знаеш, че не исках да ти причиня болка — прошепна извинително Тара.
— Не съм толкова сигурен. Ти си виновен за всичко, Джарет. Ти беше този, който накара Наоми и мен да се държим грубо с Тара, да й наредим да чука корени от коонти и да…
— Джеймс! — прекъсна го с усмивка Тара.
— Щом чух, че си сама и те заплашва опасност, препуснах като луд насам и за благодарност получих удар по главата!
— Беше тъмно и не те познах…
Джеймс се ухили, но веднага стана отново сериозен.
— Какво става с вас? Питър дойде при мен, но не можах да разбера нищичко от обърканите му приказки. Знам само, че войниците те преследват.
Тара погледна с неудобство към мъжа си и той побърза да отговори вместо нея:
— Тара е обвинена в убийство.
— Какво? — Джеймс вдигна вежди. — Сигурно е ударила някого с котела за вода.
Тара му благодари с поглед, че се бе опитал да я развесели, и разказа накратко историята си.
— Какво ще правите сега? — попита делово Джеймс.
— Утре ще заведем Тара в блатото. Ще я предам в твоите ръце и ще се върна в Симарон. Там ще проуча какво е положението. Уведомих Робърт и го помолих да се качи на борда на „Магда“ с Лео и още няколко момчета, да отплават за Бостън и да ангажират най-добрия адвокат. Той трябва да докаже, че Клив Картър е имал причини да желае смъртта на баща си. Освен това трябва да намерят наемния убиец.
Джеймс кимна и се обърна към снаха си:
— Приятно ли ще ти е да поживееш известно време с нас?
— Разбира се — отговори с усмивка тя. — Най-после ще се науча да чукам коонти.
— Питър все още води преследвачите през блатото — обясни Джеймс и стана. — Тази нощ няма от какво да се безпокоим. Утре трябва да тръгнем още на разсъмване.
Той се запъти към вратата, но Тара скочи, отиде при него и го прегърна сърдечно.
— Благодаря ти, че дойде. И прощавай за посрещането, което ти устроих.
Джеймс се ухили, целуна я бързо и излезе в нощта.
— Лягай и заспивай! — заповяда енергично Джарет. — Аз ще стоя на пост, след това ще ме замести Джеймс.
Той излезе след брат си и Тара се пъхна под завивките. Ала не можа да заспи. Още не можеше да повярва в случилото се. Джарет продължаваше да я обича. И щеше да се бори за нея…
Най-после умората я надви и тя заспа. По някое време усети, че Джарет легна до нея, сгуши се в топлото му тяло и отново потъна в дълбок сън.
Той я събуди малко преди разсъмване и двамата пиха по чаша горещо кафе. Джеймс беше решил, че е безопасно да запалят огън. Беше донесъл и сушено месо, но Тара едва успя да преглътне няколко хапки. Докато двамата мъже закусваха и обсъждаха по кой път да тръгнат, изведнъж започна да й се гади. Скочи на крака, избяга навън и повърна. После отиде до реката, за да измие лицето си. Напи се до насита с чистата, студена вода и се почувства по-добре.
Още докато беше коленичила на брега, усети нечия ръка върху рамото си и се обърна към мъжа си.
— Знаеш ли защо ти стана лошо, Тара?
— Не… или… Нима мислиш, че… — В последно време животът й беше толкова богат на събития, че беше забравила за месечното кървене. Ами да — миналия месец нямаше нищо.
— Възможно е да…
— О… — Тара въздъхна безпомощно. За какво ли мислеше сега Джарет? За Лайза, която беше родила мъртво дете в индианското село и беше починала от загубата на кръв? Защо трябваше да разбере на същото това място, че втората му съпруга очаква бебе?