Джарет сложи ръка на рамото на Тара и я отведе при индианците.
— Трябва да отстъпиш, Тайлър — проговори предупредително той.
— По дяволите, Джарет, тогава законът ще преследва не само жена ти, но и теб!
— Тази жена е моя! — изфуча Клив. — Какво ви стана, капитане? Май не сте способен да се справите с тази сбирщина от диваци?
— Е, това е един по-особен дивак — отвърна подигравателно Джарет. — Името му е Аси Яхоло или Оцеола. Чували ли сте го вече, мистър Картър?
— Вървете по дяволите! — изрева Клив. — Избийте тези червенокожи, капитане!
Индианците освободиха спусъците на пистолетите си и ги насочиха към войниците. Тара спря да диша. Семинолите щяха да се бият за нея — и да умрат геройски, водени от Оцеола, който бе спасил честта и живота й. Тайлър също щеше да загине. А Джарет и Джеймс, братята, които положиха толкова усилия да предотвратят кръвопролитията…
Може би и те щяха да намерят смъртта си. Заради нея.
— Почакайте! — извика тя, откъсна се от Джарет и застана между двете линии. — Моля ви! Не искам да нося вината за това братоубийство! Умолявам ви, не се бийте заради мен! Джарет, Тайлър е на наша страна. Докато съм с теб, Клив няма да посмее да ме докосне. Ще заминем за Бостън и ще са борим за правото си. Моля ви, заклевам ви във всичко свято! Не искам никой да загуби живота си заради мен!
Думите й бяха последвани от потискащо мълчание. В гърдите й се надигна леден страх. Тези мъже бяха свикнали с лютите битки. Войниците в синьо защитаваха воинската си чест и гордост, а семинолите, украсени с цветовете на войната, бяха прогонени от земите си и сега си отмъщаваха. И те бяха бегълци като нея.
Тя не можеше да ги спре. Те трябваше да решат спора помежду си. Отчаяна, тя вдигна ръце.
— Моля ви, недейте!
Кой знае какво щеше да се случи, ако дивата природа не бе решила да изиграе ролята на съдбата. Изведнъж Клив Картър нададе болезнен вик и падна на колене.
23
Джарет стоеше като закован. Отдавна беше видял змията, свита на кълбо под един грапав клон, увиснал над водата, но не беше помислил нищо лошо. Като всички, които живееха в тази страна, той знаеше, че водните мокасинови змии трябва да се оставят на спокойствие. Реката беше тяхната стихия и те не се отдалечаваха твърде много от нея. Сега обаче, стресната от изстрелите и крясъците, змията усети жизненото си пространство застрашено и падна върху Картър. Когато мъжът изрева от болка и рухна на земята, тя пропълзя към брега, за да се скрие в реката, но не можа да стигне до целта. Един от войниците стреля и змията бе разкъсана на хиляди парченца.
Трясъкът разкъса вцепенението на Джарет, той се хвърли към Клив, сграбчи го за косата и го изтегли на брега. Той беше враг, но трябваше да остане жив.
— Слушайте, аз мога да ви спася! Знаете ли как се умира от ухапване на змия? Бавно и мъчително. Куршумът в главата е много по-приятен, а същото важи и за примката на палача. Всичко останало е за предпочитане пред болките и гърчовете, които ви очакват!
Клив Картър вече усещаше действието на змийската отрова.
— Проклятие! Направете нещо! Трябва да ми помогнете!
— Нямам такова намерение. Ще стоя и ще гледам как умирате.
Войниците седяха неподвижно на седлата си. Индианците също не помръдваха.
— Какво искате от мен, за бога? — изпищя Клив. — Пари ли? Ще ви дам всичко…
— Искам истината, Картър. Тук, пред свидетели. — Клив изохка и се облегна безсилно на Джарет, който продължи безмилостно: — Вие сте наели убиец, за да застреля баща ви и да можете да обвините Тара.
Клив промърмори нещо неразбираемо и Джарет го подкани настойчиво:
— По-високо! Нищо не се чува.
— Да, по дяволите! Защото тази малка кучка не заслужаваше нищо по-добро! Тя се настани в къщата ми, ухажваше баща ми…
— О, не, тя го е обичала и уважавала. А вие винаги сте мислил само за себе си…
Джарет не каза нищо повече. Думите бяха излишни. Всички бяха чули признанието. Не, Клив трябваше да каже всичко.
— По дяволите, помогнете ми най-после! — прошепна безпомощно умиращият.
— Трябва да ми кажете още нещо. Никога не сте бил женен за Тара, нали?
— Не. Дженсън Джоунс фалшифицира брачното свидетелство. Той беше и човекът, който застреля баща ми.
Зад редицата на войниците са надигна нечовешки вик. Джарет забеляза едва сега, че Джоунс също беше тук.
— Той ме принуди! — извика през плач дребният мирови съдия. — Нямах избор!
Джарет пое дълбоко дъх и погледна жена си. Никога не беше изглеждала толкова прекрасна. В дълбоките сини очи блестяха сълзи, но на лицето й грееше усмивка. Той й кимна окуражително и се обърна отново към Картър. Много му се искаше да го хвърли в реката, но щом беше дал обещание, трябваше да го изпълни. Затова го положи на тревата, коленичи до него и извади ножа си.