Изведнъж някой я прегърна здраво и тя загуби равновесие. Понечи да изпищи, но една силна ръка притисна устата й. Съвсем близо до ухото й прозвуча дрезгав шепот:
— Не викайте! Аз съм. Макензи…
Сърцето й отново заби болезнено. Мъжът, я повлече към една странична уличка. Тя усещаше близостта на топлото, силно тяло и трепереше. Той беше освободил устата й, но тя не смееше да диша. Очите на мъжа блещукаха на слабата лунна светлина.
— Какви са тези хора? — попита строго той. — Очевидно я бе проследил и знаеше, че я преследват.
— Нямам представа — излъга тя.
— Разбира се, че имате. Защо ми избягахте, по дяволите?
— Помислих, че ще ме принудите…
— Никога не принуждавам уличниците да задоволяват капризите ми.
— Аз не съм…
Мъжът изфуча сърдито.
— Каквато и да сте, няма да ви принуждавам за нищо. Исках само да ви поканя на почтена вечеря и да ви дам малко почивка, преди да се върнете в онази дупка — ако наистина го искате.
— Можехте да ми го кажете и по-рано… — изсъска вбесено тя.
— Сега вече не можете да се върнете, нали? — попита спокойно той.
— Не… — Тара преглътна мъчително. Той стоеше съвсем близо до нея и ароматът на тялото му я упойваше — аромат на сапун, одеколон, уиски и кожа. Никога не беше срещала толкова завладяващ мъж. Никой не притежаваше такова могъщо излъчване. Той сигурно получаваше всичко, което искаше. И беше безскрупулен. Но може би и милостив…
— Е, защо ми избягахте? — попита нетърпеливо той.
Вместо да отговори, тя поклати глава и отговори на изпитателния му поглед. Вероятно той я виждаше много по-добре, отколкото тя него. Той познаваше мрака, беше свикнал с него, чувстваше се в свои води в черната сянка.
Тара затвори очи и пое дълбоко въздух. Засега беше на сигурно място. Този мъж беше силен и бърз като светкавица. Широките му рамене я закриваха от преследвачите.
— Кой ви преследва? — попита шепнешком той. — Кажете ми истината, за да мога да ви помогна.
— Нищо няма да ви кажа. Не мога.
— Как да ви защитя, като не знам каква опасност ви заплашва?
Откъм дока се чуха стъпки и гласовете на двама мъже.
— Говорете най-сетне! — настоя Макензи. — Какво искат от вас тези хора?
— Не мога да ви кажа.
Мъжът я погледна и неволно се възхити на решителността й, на силната воля — качества, които не се съчетаваха с крехката й красота.
— Говорете! — заповяда сърдито той.
— О, я вървете по дяволите! — изсъска ядно Тара. Блъсна го с все сила и се опита да побегне към реката. Макензи само протегна ръка и я улови за рамото.
— Какво правите, глупачке? Да не искате да се удавите?
— Мога да плувам.
— Водата е тинеста и тежките поли ще ви повлекат към дъното. Бъдете разумна и ми позволете да ви помогна! Ще го направя дори ако не желаете да ми разкриете тайните си.
— Можете да ми помогнете само като ме отведете оттук колкото се може по-бързо.
— Разбира се. Още тази нощ, ако искате.
— И няма да ми искате обяснения?
— Няма — обеща твърдо той.
— Но сигурно ще поискате някакво възнаграждение? — попита с нарочна небрежност тя. — Аз не притежавам нищо. Нямам накити, а парите, които спечелих досега, останаха в гостилницата. Имам само дрехите, които са на гърба ми.
— Имайте ми доверие. Дори да бяхте чисто гола, това не би ме разтревожило. Не ми трябват нито накити, нито пари. Самата вие сте цената, скъпа.
Руменината се отдръпна от лицето й.
— Колко пъти трябва да ви повтарям, че не съм… — Тя млъкна рязко, защото не можеше да произнесе думата „курва“, и сведе поглед. — Може би ви принадлежа за тази нощ, но не мога да остана тук — обясни с половин глас тя. После прогони отчаянието и отговори на погледа му. — Трябва да се махна оттук. Далече от Ню Орлиънс, далече от всичко…
— Както желаете. Аз ще ви отведа оттук.
— Къде ще отидем?
— Във Флорида.
— Джаксънвил?
— Още по-далече. Имам голяма плантация сред дивата пустош. Там ще ви хареса.
— Но тази земя е собственост на индианците!
— Само отчасти. Купил съм плантацията си по законен начин.
Тара преглътна мъчително.
— Блата, индианци, алигатори…
— Там е моят дом.
— И всички ужасяващи истории със семинолите…
— И с микасуките — добави той, без да забелязва, че лицето й е побеляло от страх. — Но мястото има и своите предимства. Ако някой е преследван, независимо по каква причина, много трудно може да бъде открит в онази пустош. Затова и семинолите дойдоха на юг. Те са бегълци, както подсказва и името на народа им. Бегълци или ренегати.