Очите й отразяваха лунната светлина. Той усети как жизнеността й се събуди. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-силно я желаеше — и толкова по-гневно я проклинаше. Имаше чувството, че никога не е бил толкова пълен с живот като сега.
— Сигурно ще ме отведете в онези блата и ще ме изоставите? — прошепна нещастно тя.
— Има ли друго място, където бихте могли да намерите убежище?
— Не…
— Извършили ли сте престъпление? Може би убийство?
— Вече ви казах…
— Да, да знам. Не можете да говорите — или не искате. Не ви питам в какво в обвиняват, а дали имате вина.
— Не, не съм убийца! — отговори възбудено тя. — Кълна ви се!
— Тогава ще ви изведа от града. И няма да ви изоставя на произвола на съдбата. Колко души ви преследват? Само онези двамата?
Тара го погледна и отговори колебливо:
— Мисля, че са само двамата.
— Могат ли да потърсят помощ от властите?
— Нямам представа — отвърна смутено тя.
— Не ми помагате много — въздъхна угрижено той. — Ако преследвачите ви са готови да платят повечко, Ийстууд няма да се поколебае да ви продаде. Все пак можем да спечелим малко време. Няма да ви задавам повече въпроси, моля ви само да ми имате доверие. — Тя не отговори и той огледа тъмния док. — Онези изчезнаха. Да вървим!
Двамата забързаха по пустите улички. Прекосиха рибния и зеленчуковия пазар и навлязоха в града. Скоро музиката, която долиташе от кръчмите, заглъхна. Вече се намираха в един от изисканите квартали на града, с елегантни, боядисани в пастелни цветове къщи. Тъмните порти от ковано желязо, балконите и решетките за цветя подчертаваха още повече светлите фасади.
Изведнъж един мъж им препречи пътя. Тара не го беше видяла, нито беше чула стъпките му. Ала придружителят й беше подготвен за нападателя, едър, малко тромав момък, който размахваше нож.
Юмрукът на Макензи улучи непознатия с цялата си сила и дъхът на Тара спря. Чу се изпращяване на кост.
Ножът изхвърча от ръката на момъка и падна на стъпалата пред една гостилница. Мъжът изрева от болка и притисна счупената си ръка към гърдите. Макензи го сграбчи за яката.
— Какво искаш?
— Само златото ви.
— Какво е направила?
Крадецът вдигна учудено вежди.
— За кого говорите? Аз исках златото ви, мистър!
Макензи го пусна на земята и се обърна към Тара:
— Познавате ли го? — Тя поклати глава, без да каже нито дума. Макензи подритна ядно падналия мъж. — Значи си само един обикновен крадец?
Червенокосият кимна страхливо.
— Изчезвай оттук!
— Да, разбира се — съгласи се забързано момъкът. — Никога не съм ви виждал. Не ви познавам и…
Но Макензи не го слушаше. Той улови ръката на Тара и отново я повлече след себе си. Спряха пред красива малка къща, почти закрита от стари дървета.
— Ще влезем през задния вход — обясни кратко мъжът и я поведе към градината. Двамата се изкачиха на първия етаж по външната стълба. Макензи извади от джоба си ключ и отвори вратата към стаята си.
Сърцето на Тара се блъскаше лудо в гърдите й. Краката й се удариха в рамката на леглото, тя се препъна и падна върху завивката, но веднага скочи. Макензи не й обръщаше внимание, защото беше излязъл на балкона, за да огледа улицата.
— Някой идва! — предупреди той и бързо свали жакета и бялата си риза. — Съблечете се и веднага в леглото!
— Нали обещахте, че няма да ме принуждавате за нищо? — попита сърдито тя.
— Няма да ви докосна, повярвайте — отговори нетърпеливо той, свали ботушите, а после и панталона си. Остана съвсем гол и макар че тя виждаше само силуета му в тъмната стая, това беше достатъчно да я побият студени и горещи тръпки. Силното тяло принадлежеше сякаш на стройна, гъвкава пантера. Мускулестите рамене бяха потопени в сребърната светлина на луната.
— Вече ви казах, че трябва да ми имате доверие — продължи настойчиво той. — Побързайте!
— Прощавайте, но ми е трудно да се доверя на един гол мъж — изсъска гневно тя.
Той се обърна и я изгледа развеселено.
— Онези момчета отвън са облечени. Може би предпочитате да се доверите на тях? — Някакъв шум на улицата привлече вниманието му. — Лягайте бързо! — повтори заповеднически той.
Тара се опита да развърже шнуровете на гърба си, но пръстите й трепереха. Макензи отиде да й помогне. Само след няколко секунди всички възли бяха развързани, роклята, корсетът и фустите бяха нахвърляни но пода. Той вдигна Тара на ръце и я отнесе на леглото.
— Бързо, завийте се!
Тя се подчини като замаяна. Той легна до нея и я прегърна.
— Не бива… — започна нерешително тя.
Мъжката ръка притисна безмилостно устата й.