— Тишина! — заповяда строго той и зачака напрегнато.
Тара не смееше дори да диша. Никога не беше изпитвала толкова объркани чувства като в този миг, когато силното, топло тяло се притискаше до нейното.
Само след минута вратата се отвори с трясък.
3
На прага стояха двама мъже, огрени от лунната светлина. Макензи скочи светкавично от леглото, зави Тара до брадичката, вдигна кърпата от пода и я уви около хълбоците си.
— Какво правите тук? — попита той и изгледа унищожително натрапниците.
Двамата мъже й бяха познати. Не бяха преследвачите й, а двама от слугите в кръчмата на Ийстууд — Рори, нисък, набит фермерски син от Минесота и едноокият, тънък като вейка Джефри, който умееше да си служи отлично с дългия нож. Очевидно гостилничарят ги беше изпратил да доведат избягалата келнерка. Сърцето й натежа от болка и страх.
— Какво искате? — попита злобно Макензи.
— Много съжалявам, мистър Макензи… — Рори се покашля и запристъпва от крак на крак. — Ами такова… Ийстууд има нужда от момичето. Някой я търси и е готов да плати кръгла сумичка пари, ако му я предадем.
— А на мен ми струваше триста долара. В златни монети.
— Въпреки това трябва да я вземем…
— Не и тази нощ. Ако някой се опита да я измъкне от леглото ми, ще го убия. Ясно ли ви е?
Думите на Макензи бяха последвани от дълбоко мълчание.
— Утре сутринта ще я върна в кръчмата — обеща спокойно той. — А сега изчезвайте оттук, защото не обичам да ми пречат, когато се забавлявам. Махайте се, какво чакате! Ще ви дам по една златна монета, а утре ще върна малката на Ийстууд и да прави с нея, каквото ще.
Двамата се съвещаваха шепнешком. Тара не можеше да разбере какво си казват, но видя как надзъртаха над раменете на Макензи, за да се уверят, че тя наистина е в леглото.
— Как е тя, мистър? — попита неочаквано Джефри. — Отдавна ме сърбяха пръстите да я поопипам тук-там. Все ми казваше, че не искала да си има работа с мъже. О, господи, бих дал всичко, което притежавам, само да можех…
Той млъкна, защото Макензи го избута към вратата.
— Мога да те уверя, че преживях небесно удоволствие, драги. А сега си вървете и не забравяйте, че ако не ни досаждате до утре сутринта, ще получите по една златна монета.
— Разбрахме ви много добре, мистър — увери го Рори. — Простете, че ви попречихме.
— Махайте се най-после! — Макензи затвори вратата след двамата мъже и се облегна на рамката. Тара усети изпитателния му поглед и разбра, че той я виждаше много ясно въпреки нощните сенки. Изведнъж мъжът се изсмя злобно. — Ама вие май се изчервихте!
— Не говорете глупости. Няма как да ме видите. А и не беше нужно да казвате онези думи.
— Кои?
— Че сте преживял небесно удоволствие!
— Нима трябваше да им съобщя, че сте само едно парче студено дърво? Тогава слугите на Ийстууд щяха да се запитат защо искам да ви задържа цялата нощ.
— По-добре беше да си мълчите!
— Може би предпочитахте да набия двете момчета и да ги изхвърля през прозореца? Тогава Ийстууд щеше да изпрати други. Така спечелихме малко време. — Той вдигна дрехите на Тара от пода, остави ги в единия край на леглото и събра собствените си вещи. — Хайде, обличайте се!
Тара прехапа устни и в сърцето й пламна гняв. Този мъж я командваше като генерал.
— Преди малко ми заповядахте да се съблека.
— Тук ли искате да останете? Вярно е, че бързаме, но един час повече или по-малко вече няма значение. А и много ми се иска да опитам за какво платих триста долара…
— Стига толкова! — изсъска тя. — Как да се облека, като стоите и ме гледате?
В този миг на вратата се почука.
— Вътре ли си, Макензи? — попита мек мъжки глас и Тара чу облекчената въздишка, която се изтръгна от гърдите на мъжа. Той отиде до вратата с големи крачки и понечи да я отвори, макар че беше само с кърпата около бедрата си.
— Какво правите, за бога? — проплака отчаяно тя и се зави до брадичката.
Без да й обръща внимание, Макензи пусна посетителя да влезе — красивия млад мъж, който беше седял с него на масата в кръчмата.
— Макензи, онези търсят момичето…
— За съжаление закъсня, Робърт. Вече бяха тук.
— Нима им я върна?
Макензи посочи леглото и Тара едва не скри глава под възглавницата.
— О, прощавайте — извини се смутено Робърт Трейт. — Не знаех, че преча…
— Разбира се, че не пречиш — прекъсна го Макензи. — Просто трябваше да оставя у онези впечатлението, че сме „заети“.
— Защо я преследват?
— Нямам представа. Защо не попиташ нея?
Очевидно Робърт не се ориентираше в тъмнината толкова добре като приятеля си. Той присви очи и се опита да открие свитата в леглото фигура.