— Направете го! — помоли с усмивка Робърт. — Макар че има дяволски темперамент, моят приятел е богат като цар Мидас.
— Е? — повтори нетърпеливо Макензи. — Времето е скъпо.
Тара го погледна и предизвикателно отметна глава назад.
— Готова съм на всичко, стига да ме изведете оттук.
— Разбира се, че ще ви отведа. А след това ще трябва да се биете само с дивите алигатори и индианци… и с мен. — Той се обърна към Робърт, чиято идея беше създала тази невероятно ситуация: — Да тръгваме! Робърт, ти ще отидеш на кораба, за да подготвиш отплаването.
— На вашите заповеди, сър! — Робърт отдаде чест и се ухили доволно. Очевидно беше много въодушевен от приключението, което щеше да преживее.
Макензи улови ръката на Тара и я побутна към вратата.
— Побързайте!
Двамата слязоха по задната стълба, заобиколиха къщата и тръгнаха по улицата. Тара едва успяваше да върви в крак с мъжа до себе си. Изведнъж той я стисна по-силно и я издърпа в една странична уличка.
Някой бързаше насреща им. Макензи протегна ръка, мъжът се удари в нея, загуби равновесие и политна да падне. Тара видя едър, грозен мъж с голо теме. Той се изправи, ругаейки, но като я видя, на лицето му изгря широка усмивка. Забравил Макензи, посегна да я улови.
Юмрукът на Джарет беше по-бърз и улучи брадичката на противника, който безшумно се свлече на земята. Тара не смееше дори да диша.
— Мъртъв ли е?
— Не — отговори кратко Макензи и след малко попита: — Трябва ли да умре?
— О, не!
— Добре. Радвам се, че поне не сте кръвожадна. Няма да му пожелаете смъртта, дори ако я е заслужил. Как мислите, заслужил ли я е?
— Нямам представа.
— Вероятно той не действа по своя воля, а по заповед на личността, която се стреми да ви залови. Знаете ли коя е тази личност?
— Да.
— Най-после отговорихте на един въпрос.
— Няма ли да продължим пътя си? — прошепна измъчено тя.
— Разбира се.
— Къде отиваме?
— При свещеника.
Тара прескочи изпадналия в безсъзнание мъж и поклати глава.
— Не е нужно да се жените за мен, след като и без това ще ви придружа. Вие не ми дължите нищо, но аз трябва да ви благодаря за спасението си…
— За една уличница триста долара са цял куп пари — прекъсна я развеселено той. — Но на мен не ми трябват уличници. — Тъмните му очи отразяваха светлината на звездите. — В този град можеш да получиш жена дори за няколко цента. Мисля обаче, че триста долара е добра цена за съпруга.
— Съпругата не се купува.
— Не, всъщност не. Но на мен ми трябва именно съпруга. А вие трябва да се скриете от преследвачите си. Щом станете моя жена, вече няма да ви заплашва опасност.
Той улови отново китката й и тя попита съвсем тихо:
— Спомняте ли си, че този мъж не беше сам?
— О, да.
— Тогава…
— Ще внимавам.
Двамата продължиха пътя си. Някъде отляво течеше Мисисипи. Чу се звън на корабна камбана. Двамата бяха заобиколени само от нощните сенки, които ставаха все по-тайнствени и страшни.
Когато една от тези сенки изскочи иззад една ограда, Тара изпищя задавено. Макензи я бутна светкавично зад гърба си и застана спокойно пред нападателя, който го подкани с дрезгав глас:
— Пуснете момичето или ще умрете! — В мрака блесна тънък нож.
— Няма — отговори равнодушно Макензи.
— Вие нямате нищо общо с нея. Дръжте се настрана от нашите работи!
— Аз спечелих тази жена на игралната маса. Струваше ми триста долара. Нима мога да се откажа доброволно от толкова скъпа плячка?
— Тогава ще я взема насила.
Макензи не се помръдна.
— Направете нещо! — извика уплашено Тара. Той можеше да подцени противника си и тогава…
Оказа се, че тя го е подценила. Когато мъжът се хвърли с грозен вик върху него, Макензи отстъпи настрана и юмруците му се стовариха върху тила на нападателя, който полетя към земята и остана неподвижен.
Джарет въздъхна и се обърна към Тара:
— Дали ни очакват още изненади?
— Нямам представа. — Трепереща от нерви, тя прокара език по устните си. Този мъж беше непобедим… По време на кратката борба дишаше съвсем спокойно. Ако някога узнаеше коя е тя и защо бяга…
— Да вървим! Скоро ще стигнем в страната на семинолите и крокодилите. Никой няма да посмее да ни последва чак там.
— Убедена съм, че индианците и дивите зверове не са по-лоши от моите преследвачи.
Мъжът избухна в тих смях.
— Няма защо да се боите от алигаторите и семинолите. Трябва да се боите само от мен.
— Какво искате да кажете? — усмихна се несигурно тя.
— Аз се женя за вас, защото ми трябва жена.
— Вече го казахте.
— Ако бяхте уличница, нямаше да искам нищо от вас — продължи спокойно той. — Но не ми трябва и съпруга, която върши някои неща насила.