Тя се опита да издържи на погледа му, но напразно.
— Познавам задълженията на съпругата. — Когато той обхвана брадичката й и я принуди да го погледне, тя изфуча разярено: — Току-що казах, че знам какво трябва да правя. Какво друго очаквате от мен?
— Добър въпрос. Може би не става въпрос за това какво очаквам, а какво би ми харесало.
— Какво искате да кажете?
— Откакто влязохте в таверната, аз ви желая — призна с усмивка той и се наслади на внезапната руменина, заляла лицето й. — Ето че сложих всичките си карти на масата.
Дали искаше да чуе обещание? Можеше да го чака цяла вечност.
— Добре. Вие имате нужда от съпруга и ще си я получите. Обещавам ви, че ще имате добра жена. Уверявам ви, че мога да водя домакинството.
— Това няма значение — засмя се той. — Приех ви като залог на игралната маса само защото сте невероятно красива. По същата причина искам да се оженя за вас. Все още ли сте готова да станете моя жена?
— Да.
— И не си помисляйте, че можете да нарушите дадената дума! — проговори предупредително той.
— Ами ако го направя?
— Тогава ще ви принудя да се придържате към споразумението ни. Още не е късно. Давам ви последен шанс да кажете не.
Тара поклати глава и в очите й блесна решителност.
— Готова съм на всичко.
— Добре, тогава ще се венчаем. Трябва да се задоволите с кратка церемония.
— Как ще го направите? Не можем да се оженим посред нощ…
— О, сладка невинност! В Ню Орлиънс можете да имате всичко, стига само да платите добре. Следвайте ме, скъпа.
Двамата продължиха пътя си, докато срещнаха една пищна блондинка, която изглеждаше доста вулгарно. Очевидно тя познаваше Макензи, защото се усмихна зарадвано и с готовност му даде сведенията, които й поиска.
След дълга обиколка двамата спряха задъхани пред къщата на свещеника. След като хвърли бърз поглед към жълтиците в ръката на Макензи, младият божи служител изяви готовност да извърши венчавката веднага. Повика жена си, която примигна смутено, но с удоволствие прие да стане свидетелка, щом узна, че съпругът й има възможност да спечели нещо допълнително. Тя засия с цялото си розово лице и ги увери, че никога не е виждала такава красива двойка. После зае достойна поза, за да изпълни задълженията си. Последва кратка брачна церемония, която бе извършена в малката, доста овехтяла дневна.
Макензи погледна с усмивка бъдещата си жена.
— Аз не знам дори как се казваш.
— Тара Брент.
Той я измери с одобрителен поглед.
— Второто име няма значение. От днес си Тара Макензи.
След малко и тя научи малкото му име — Джарет. Докато стояха пред свещеника, женихът извади пръстен от пръста си и го сложи на ръката й. Едва сега Тара осъзна какво върши и коленете й омекнаха.
— Сега можете да целунете булката, мистър Макензи — обяви свещеникът.
Джарет се усмихна дяволито и я грабна в прегръдката си. Целувката му затвори устата й и по тялото й се разля странна топлина. Без да съзнава какво прави, тя отвори устни и прие предизвикателните милувки на езика му. Светът се завъртя около нея. Останала без сили, тя се вкопчи в раменете му.
Джарет вдигна глава след цяла вечност, но не я освободи от прегръдката си, сякаш усещаше, че тя не може да се държи на краката си. Свещеникът наля шампанско и вдигна наздравица за щастието на новобрачните.
Макензи каза няколко учтиви думи на отеца и жена му, после взе чашата от ледените пръсти на жена си и я остави на масичката.
— Да вървим, любов моя.
Тя кимна колебливо, затвори за миг очи и се помоли да има сили да издържи. Може би трябваше да предприеме още един опит за бягство? Не, тя беше дала обещание и щеше да удържи на дадената дума.
Клив Картър, синът на наскоро починалия Джулиън Картър, седеше в кръчмата на Ийстууд — на същата маса, където миналата вечер бяха седели играчите на покер. Безупречно облечен — в тъмночервен сюртук, кобалтовосин панталон, снежнобяла риза и избродирана жилетка, — красивият, богат мъж събираше възхитените погледи на посетителите. Тъмнорусата му коса беше сплетена на плитка на тила. Той се подпираше с двете си ръце на сребърната дръжка на елегантния си бастун и лешниковите му очи изследваха внимателно обстановката.
Тези идиоти! Изпуснаха Тара за по-малко от час. Хората му не се връщаха, а маймуните, които беше изпратил невероятно глупавият гостилничар, също бяха изчезнали. Отвратителна история! Колко щата беше претърсил, за да намери Тара?
Трябваше най-после да я залови, преди Уилям да е успял да й се притече на помощ. Едва този следобед беше узнал къде се е скрила. Тази жалка твар отново бе успяла да му се изплъзне. Непоносимо! Защо постоянно трябваше да се измъчва с разни слабоумници? Оттук нататък щеше да се опира на закона. На закона и на армията.