Бъбривият гостилничар твърдеше, че някакъв си Макензи е спечелил красивата келнерка на игралната маса. Картър вече беше подгонил хората си да търсят и двамата. Макар онзи идиот гостилничарят да твърдеше, че Макензи е влиятелен мъж и не е за препоръчване да си негов враг.
Значи неговото момиче беше отвлечено от някакво проклето копеле. Тази мисъл изпълваше Клив с див гняв, макар че лицето му оставаше съвсем спокойно. Той желаеше Тара с цялата си страст… а тя беше станала плячка на Макензи!
Много скоро ще я имам, утеши се той. Вече не го беше грижа дали ще я получи мъртва или жива. Някога й бе дал правото да реши дали иска да стане негова — след като наследи цялото богатство на баща си. Каза й, че е готов да сподели с нея всичко, което има, предложи й целия лукс на света. А тя го отхвърли и предпочете да прекара дните си зад решетките на затвора.
— Кой е този Макензи? — попита с тихия си, приятен глас Клив. — Трябва непременно да намеря Тара. Животът й е в опасност. Не забравяйте, че ви обещах голямо възнаграждение. Законът също е на моя страна. Ако откажете да ми помогнете, последиците ще бъдат твърде неприятни.
Изисканият гост не беше по вкуса на Ийстууд. Този мъж щеше да му създаде трудности, това беше повече от ясно. Най-голямото му желание беше този Картър да се беше появил няколко минути по-рано — или Макензи и французинът да бяха избрали друго заведение за решителната си среща на покер.
Ийстууд не се интересуваше от съдбата на красивата Тара. Този мъж беше готов да плати петстотин долара за момичето. Само това имаше значение. Утре малката ще се върне, повтаряше си с надежда той. Макензи я бе харесал, но една нощ беше достатъчна. След като жена му, една от красавиците на Сейнт Огъстин, почина твърде млада, той започна да води отново изпълнения с приключения живот, който го беше прославил преди сватбата. Тази нощ щеше да се наслади на прелестите на Тара и да я забрави завинаги.
Няма защо да се тревожа, повтаряше си Ийстууд, но съзнаваше, че причината за нервността му е главно в госта, който седеше насреща му.
— Мистър Картър, уверявам ви, че моите хора търсят мис Брент по целия град. Щом я намерят, ще ви я предадат. Що се отнася до Макензи обаче… Ами, той е плантатор от Флорида…
— Ще го разкъсам на парчета!
— По-добре е да не се мяркате на пътя му, сър! Той е известен негодник, но властите го ценят, защото е богат и има власт в своята област.
— Не ме интересува какво влияние има… — започна сърдито Клив, но гостилничарят побърза да го прекъсне:
— Тя ще се върне тук, сър! Готов съм да се закълна в това!
По устните на Клив играеше цинична усмивка. Той измери Ийстууд с присвити очи.
— Надявам се да излезете прав, мистър, заради самия вас! Ако сте набожен, прочетете няколко молитви.
По гърба на Ийстууд полазиха студени тръпки. Той не беше набожен, но въпреки това отправи безмълвна молитва към небето.
4
След сватбата Макензи не се забави нито минута. Двамата забързаха отново по улиците и Тара едва смогваше да върви в крак с мъжа си. Тя наблюдаваше замислено остро изсечения му профил, усещаше почти физически решителността му. Бе станала съпруга на един голям, силен мъж, за когото не знаеше почти нищо. Както и той за нея…
Двамата се върнаха на кея, Макензи й помогна да се качи в една малка лодка и седна до нея на пейката. Тара потрепери от студения нощен въздух и скръсти ръце пред гърдите си, докато мъжът й отвърза лодката и загреба към средата на Мисисипи. Лунната светлина оставяше сребърни ивици по вълните, но не докосваше лицето на Макензи и Тара не можеше да види израза на очите му.
Най-после тя прекъсна мълчанието.
— Чак до Флорида ли смяташ да гребеш? Мъжът се усмихна и белите му зъби блеснаха.
— Още малко и ще се качим на борда на „Магда“.
Тара се обърна и откри голям кораб, който се полюляваше върху вълните и беше целият осветен. Зарадвана, тя се обърна отново към чужденеца, за когото се беше омъжила.
— Смяташ ли, че там ще бъдем на сигурно място?
— Надявам се. Корабът е мой.
— О…
— Нали Робърт ти каза, че съм богат човек?
— Сигурно има и неща, които не ми е казал…
— Разбира се. След като пазиш толкова упорито тайните си, ще ми разрешиш и аз да имам свои, нали?
Тара вдигна рамене и си пожела да не беше задавала този въпрос.
— Ехей! — извика весел глас в нощта и лодката бе закрепена за „Магда“. Тара видя, че корабът е нов и елегантен. Робърт Трейт се наведе през релинга и им махна с ръка. Моряците спуснаха въжена стълба.