Тичащата мечка поклати глава.
— Не знам. В моите вени тече твърде много бяла кръв. Понякога вземам участие в съвета, понякога не. И аз се застъпвам за мира. Томпсън постъпи много глупаво, като арестува Оцеола. Той твърди, че Оцеола е жесток и непредвидим. Сега сърцето на вожда е изпълнено с пламтящ гняв. Не знам какви са плановете му. Разбира се, не става дума само за постъпката на Томпсън. Между индианците и белите заселници постоянно избухват спорове. Те казват, че ги крадем, а ловуват в нашите земи. Не виждам да са настъпили някакви промени. Очевидно американците вярват, че са определени да завземат целия континент.
— Трябва да има някакво решение на проблема…
— Това е твоето желание. Трябва да изчакаме, за да видим дали ще се изпълни. А сега да се сбогуваме. Може би ще намериш ново щастие в чуждите земи. Кой знае? Колкото и да тъгуваш, един ден ще се ожениш повторно.
— Не искам — отговори беззвучно Белият Тигър.
Тичащата мечка кимна съчувствено.
— Тогава си вземи любовница. Чувал съм, че не си монах.
— По дяволите, колко бързо се разпространяват клюките! — провикна се сърдито Белия тигър, но като видя загрижеността в очите на мъжа до себе си, въздъхна и избухна в тих смях. — Ти май никога няма да престанеш да ме поучаваш, нали?
— Напротив. Някой ден със сигурност ще престана. Добър път.
— И внимавай за себе си!
Двамата се прегърнаха и Тичащата мечка тръгна след вождовете. След малко се скри в гората.
Белия тигър постоя още малко под кипарисите. Във водата се отразяваха цветовете на залеза — розово, златножълто и червено. Той затвори очи, усети полъха на вятъра, вдъхна аромата на водата и тресавището, пое дълбоко в себе си шумоленето на дърветата.
Тихо плискане в далечината издаде, че някой от налягалите по брега алигатори бе пропълзял във водата.
Елегантната къща се намираше в един от най-цивилизованите градове на младата американска нация. Тук жените носеха кадифе и коприна, кафето и чаят се поднасяха в сребърни съдове. Персийски килими покриваха полираните дървени подове, завеси от тежка дамаска пазеха прозорците от нощта, която падаше бавно.
Изведнъж отекна изстрел… Ясният гръм разкъса тишината, която беше изпълнила стаята.
Младата жена на сцената гледаше стъписано мъжа, който искаше да се изправи, но не можеше.
Едър, със силно тяло, с къса желязносива коса, той й се струваше непобедим. Ала сега върху бялата копринена риза беше избило червено петно. Куршумът го бе улучил право в сърцето. Той погледна учудено смъртта в очите, въздъхна дълбоко и се свлече на пода. Жената сведе глава към оръжието в ръката си. Господи, та патроните бяха халосни! — каза си ужасено тя. Погледът й се плъзна към кулисите и срещна две жестоки, умни очи. Когато зад гърба й се чу тихо шумолене, тя се обърна уплашено.
За този ден големият салон беше превърнат в театър. Тя стоеше на импровизираната сцена с лице към публиката, която седеше пред нея в полукръг. Проследи падането на завесата и разбра, че зад нея имаше някой. Той беше изстрелял истински куршум в гърдите на мъжа в същата секунда, когато тя насочи пушката към него. Нали това беше част от ролята й.
Изведнъж гробната тишина, която последва изстрела, бе разкъсана от злобни викове. Зрителите крещяха един през друг.
— Хванете я!
— Тя го уби!
— Убийца!
— За бога, задръжте убийцата! — Празнично облечените дами и господа се втурнаха към сцената и младата артистка прочете в очите им дива жажда за кръв.
Велики боже, това беше капан! И тя се хвана в него като последната глупачка!
Не, тя щеше да се отбранява. Не беше виновна за извършеното престъпление. Трябваше да избяга, да се махне оттук…
Времето сякаш спря. Младата жена отговори на коравия, святкащ поглед на мъжа, който беше в дъното на това коварно убийство и искаше да я осъдят като убийца.
Не, това не биваше да се случи. Тя му обърна гръб и се втурна към прозореца като подгонена сърна.
Мъжът, застанал в средата на гората, усети как го побиха студени тръпки и пое дълбоко въздух. Можеше само да се надява, че напрежението между белите и семинолите ще отслабне.
Изведнъж повя свеж вятър, увехналата шума се завъртя в кръг и тихото пращене прозвуча като предупреждение. Той се прокле, защото фантазията отново му беше изиграла лош номер. После изсвири тихо, за да повика коня си, скочи на седлото и се ослуша.
Вятърът замря също толкова бързо, колкото се бе появил. Листата замлъкнаха.
Засега.
Мъжът заби пети в хълбоците на коня и препусна надолу по пътеката.
Уилям, мислеше трескаво младата жена, докато се прехвърляше през прозореца, за да избяга от крясъците и преследването на възбудените граждани. Господи, Уилям!