За Джарет областта беше истинска златна мина. Той разчисти земята си, построи си къща и се зае за работа. Говедата му пасяха по сочните ливади, полетата със захарна тръстика даваха богата реколта. Освен това отглеждаше памук и жито. Всичко, за което се заловеше, носеше успех. Земите му бяха необикновено плодородни. А тъй като живееше на брега на реката, можеше веднага да откара произведените продукти на пазара. Много от новите заселници откриваха едва сега онова, което той бе разбрал веднага — част от областта беше блатиста, но имаше и прекрасни земи за обработване.
Джарет обичаше своя рай. Вече беше обходил почти цялата страна и бе споделил въодушевлението и мечтите си с любимата жена. След това обаче Лайза умря, а с нея си отидоха и романтичните мечти.
— Какво има, Макензи? — попита учудено Засмения Жак. — Слушате ли ме изобщо?
Дали го слушаше? Това беше излишно. Джарет се облегна назад. Тъй като имаше добри карти, той не се интересуваше от разговора. Непознатата жена бе приковала вниманието му. Той продължи да я наблюдава дори когато отново увеличи залога.
Фюрстенберг погледна изпитателно картите си и ги остави на масата.
— Келнер! — извика сърдито той. — Дай уиски!
Останаха само Джарет и Жак, чиято усмивка бавно угасваше. Монетите, които бяха пред него, намаляваха застрашително.
— Няма ли да се откажете, сър? — попита учтиво Джарет.
Французинът извади от джоба на елегантния си бежов сюртук сребърна табакера, взе си пура и я запали от пламъка на свещта. Едва тогава отговори на погледа на Джарет.
— Парите са на масата, мосю.
Джарет вдигна рамене.
— Както желаете, мосю.
— Вие блъфирате, Макензи! Скоро всички ще се уверят в това.
В този момент Джарет не виждаше нищо освен фигурата в широката черна наметка. Жената се обърна и го погледна. Когато качулката падна, той видя косата й, омагьосващо старо злато с червеникави отблясъци. Дори на мътната светлина на свещите тази коса блестеше като слънце. Изведнъж му се поиска да я докосне, да се увери, че е мека като коприна…
Обзет от внезапен гняв, от болка, която сви сърцето му на топка, той затвори очи. Защо пожела така пламенно една непозната жена? Дали заради грациозните й жестове, заради разкошния блясък на косата? Клепачите му се повдигнаха почти с неохота. На светлината на лампичката, която висеше над входа, можа да разгледа лицето й. Гъсти тъмни ресници обграждаха яркосини очи. Веждите също бяха по-тъмни от косата и красиво извити. Нежната кожа напомняше мрамор, а изящният, съвсем прав нос беше неотменна част от класическата й красота заедно със съвършено оформените пълни устни. Желанието да целуне тази уста стана почти непоносимо. Ако можеше поне да помилва меката буза, да зарови пръсти в златната коса…
Робърт се покашля предупредително.
— Джарет! Хайде, остави картите на масата!
Мъжът се подчини безмълвно, без да погледне сътрапезниците си. Засмения Жак също имаше добри карти. Кента. Нелошо, но не и добре.
Робърт погледна втренчено приятеля си, после бутна парите към него. Но победата вече не означаваше нищо за Джарет. Не го интересуваше даже възможността да ядоса французина.
— Продължаваме ли? — попита равнодушно той. — Вие ли ще раздавате, мон ами?
— Разбира се, мон ами — потвърди Жак. Тънките му пръсти вече раздаваха картите. Джарет се облегна назад с полузатворени очи, за да може да наблюдава по-добре. Картите, французина. Момичето. Това беше едно от предимствата, които предлагаше тресавището, животът сред „диваците“. Човек се научаваше да гледа.
За Тара Брент вечерта беше кошмар. Дебелият Ийстууд не преставаше да мърмори, че не е дошла навреме на работа. По дяволите, защо направи грешката да се наеме в кръчмата му? Парите й трябваха спешно. Искаше да си купи билет за някой кораб, да замине на север и да се скрие. Там нямаше да я намерят.
В Ню Орлиънс успя да си намери работа, без да й задават въпроси. Градът беше пълен с какви ли не хора — креоли, испанци, англичани, американци от южните и северните щати. Всеки можеше да се скрие в навалицата. Затова и Тара реши да остане известно време в многолюдния град.
Една стара улична търговка й каза, че в кръчмата на Ийстууд търсят келнерки и Тара побърза да заеме предложеното й място. Дебелият гостилничар й намекна, че може да спечели добри пари, ако кани джентълмените в малката си таванска стаичка. Тара отказа категорично, но той само се засмя и й предрече, че много скоро ще промени мнението си. Всъщност това не го интересуваше особено. Беше я наел само заради красотата й, която щеше да увеличи оборота му. Някой ден и той самият щеше да се качи в стаичката й.