По тялото й се разливаха горещи вълни, които отнемаха силите й. Когато повярва, че светът наоколо ще избухне в пламъци, той легна отгоре й и проникна в нея. Ритъмът му беше бърз и настойчив и двамата достигнаха върха само след секунди.
Тара въздъхна дълбоко и потъна в бездънната пропаст на сладостната омая. Джарет я прегърна здраво, за да не й позволи да се отдели от него, и тя се почувства сигурна и спокойна.
Част от нея продължаваше да го мрази, но сърцето й беше пълно с любов и внезапно тайните му престанаха да я интересуват.
— Да знаеш, че ще удуша и брат ти — прошепна задъхано тя.
— О, сигурен съм, че той ще го понесе като мъж.
— Семинолите ли изработиха тази дървена вана?
— Не, аз си я донесох.
— А колибата?
— И тя е моя.
— Което се знае от всички…
— Да, повечето ми приятели и познати знаят, че имам брат индианец.
— Най-добре ще бъде да те окача за краката и да те нашибам с камшик.
— Някой ден може да се случи и това. В тази пустош стават какви ли не неща.
Тя потрепери и той я притисна до горещото си тяло.
— Тук сме на сигурно място, Тара.
— Да, знам. Само че Оцеола не е единственият военен вожд. Това означава, че дори ти не можеш да бъдеш сигурен за живота си, нали?
— Виж какво, аз се разбирам добре и с хората от племето крийк, и с микасуките. Трябва само да ме слушаш и няма да ти се случи нищо лошо.
— Но…
— Хайде да не се караме повече.
— Джарет…
— Моля те, Тара, денят беше дълъг и напрегнат.
— И за мен беше дълъг!
— Толкова бързах да се върна при теб! Преживях много безсънни нощи. Утре ще отговоря на всичките ти въпроси.
Това обещание я укроти. Тя притисна буза до гърдите му и затвори очи. Само след минута се случи нещо, което беше смятала за невъзможно — тя потъна в дълбок, спокоен сън.
Джеймс Макензи стоеше облегнат на стената на колибата си и наблюдаваше замислено танцуващите пламъци. След малко въздъхна и зарови пръсти в гъстата си коса.
Наоми беше отвела „гостенката“ в колибата на брат му. След нея отиде и той, за да им занесе ядене и пиене, а когато се върна, жена му и децата не бяха в колибата.
Той знаеше, че Наоми не е много доволна от събитията на деня. Тя му се сърдеше и беше отказала да сподели леглото му. Затова беше отвела момиченцата им в колибата на майка му.
Джеймс беше част от семейството на Наоми. В индианското общество беше обичай мъжът да живее при родителите на жена си. Ала когато семейството на Мери Макензи се разпръсна след войните с племената крийк, майка му доведе останалите си роднини и всички заживяха в родното място на Наоми. Наследството на Джеймс по майчина линия беше достатъчно, за да го направи вожд на малкото село — не на последно място и защото повечето от роднините на Наоми бяха мъртви.
Мъжът затвори очи и въздъхна уморено. Животът им беше толкова хубав. А сега ги чакаше нова война… Тъй като беше живял и в света на белите, той виждаше опасности, които индианските му братя не осъзнаваха. Белите нямаше да се успокоят, преди да прогонят от Флорида и последния индианец.
А той, полубял, полуиндианец, се намираше в особено опасно положение. Трябваше да защити позицията си и нямаше да позволи на никого да го прави на глупак. Особено на жената, която обичаше повече от всичко на света.
Още преди да излезе от колибата, за да потърси Наоми, вратата се отвори бавно. Тя влезе колебливо, без да крие измъченото си лице.
— Къде беше? — попита тихо той.
— Защо ми говориш на английски?
— Защото тази нощ искам да говоря на английски. Къде беше?
— При майка ти. Оставих децата си.
— Те са и мои деца — напомни й учтиво той.
— Помислих, че си уморен и вече спиш.
— Глупости! Много добре знаеш, че не мога да заспя без теб. Тъкмо тръгвах да те търся.
Тя не отговори, само кимна. Естествено той трябваше да я върне в колибата си, за да запази лицето си пред останалите.
— Радвам се, че отведе снаха ми при Джарет, вместо да й помогнеш да избяга — отбеляза с мека усмивка той.
Наоми го погледна укорно.
— Отнесохте се много зле с бедната жена.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато влезе в колибата на брат ти, Тара видя само голия гръб и черните коси на индиански воин. Беше естествено да помисли, че са я отвели при някой жесток вожд, който ще я изнасили.
Джеймс застана пред нея, опитвайки се да прикрие усмивката си.
— Много добре знаеш, че това е невъзможно.
— Затова пък аз съм заплашена точно от тази опасност, нали?
— Кога съм бил жесток с теб?
Тя се отдръпна назад, но той се засмя и я грабна в прегръдката си. Все още желаеше майката на децата си както в първия ден, когато я видя. Никога нямаше да забрави как се бяха любили на брега на горския поток, когато Наоми беше съвсем младо и невинно момиче.