— Следователно тази Мери носи отговорност за лошите ти маниери.
Джарет избухна в смях и я заплаши с пръст.
— Внимавай, момиче! — той скочи и потръпна от студ. Огънят в огнището отдавна беше угаснал.
Джарет се изми набързо с изстиналата вода и нахлузи панталона си, докато Тара гледаше с копнеж дървената вана.
— Господи, как ми се иска да се окъпя!
— По-късно. Всъщност, имам по-добра идея. Трябва ни само малко слънце.
Обзета от внезапна плахост, тя уви голото си тяло в кожената завивка и отиде да потърси дрехите си.
— Сигурен съм, че Мери ще ти хареса — отбеляза Джарет и тя разбра, че за него беше много важно жена му да се почувства добре в този чужд свят.
— Наистина ли смяташ, че трябва да се покажа пред нея в този вид? — попита със сладък гласец тя.
Джарет вдигна вежди и огледа разкъсаната рокля.
— По-добре не — отговори тихо той и се запъти към вързопите в ъгъла.
Сигурно пак ще ми предложи нещо от гардероба на Лайза, помисли Тара и прехапа устни.
— Ако ми набавиш игла и конец, ще закърпя роклята и фустата — предложи тя.
Джарет вдигна рамене, извади кожена кутийка за шиене и намери исканите неща. Без да го погледне, Тара свали роклята и се зае да я кърпи.
Джарет я наблюдаваше внимателно.
— Много си сръчна — отбеляза след малко той.
— Такива са повечето жени.
— Но ти си по-добра от тях и това ми дава повод за съмнения. Всъщност ти не преставаш да ме смайваш, Тара.
— Наистина ли? — попита тя, направи възел и отхапа конеца със зъби.
Джарет й помогна да облече закърпената рокля и закопча копченцата на гърба.
— Ще ми кажеш ли накъде беше тръгнала, когато те спряха индианците? — попита той и я обърна към себе си.
— Аз… исках да разбера какво точно се е случило с Лайза — призна тихо тя.
Лицето му се помрачи.
— Да не мислиш, че дърветата в гората щяха да ти разкажат историята й?
Бузите й пламнаха.
— Не, аз…
— Значи си имала намерение да отидеш при Робърт?
— Да.
— Ти си една малка глупачка! Заслужаваш да те напляскам. Трябваше да те накажа още по-строго.
— Така значи! — изсъска ядно тя. — А знаеш ли какво заслужаваш ти?
Джарет отвори уста, но в този миг на вратата се почука и той извика нещо на индианския език. Влезе Наоми и поздрави засмяно на английски:
— Добър ден! Мери ме изпрати да ти кажа, че не бива да забравяш пътя към колибата й, Джарет. — Тя се обърна към Тара: — Мери се извинява, че е толкова настойчива, но гори от нетърпение да се запознае с теб.
Джарет сложи ръка на рамото на жена си и й представи индианката:
— Това е снаха ми Наоми.
— Нищо от онова, което стана, не беше по моя вина — обясни тихо младата жена.
— Но тя е мека, нежна съпруга — подчерта Джарет — и винаги слуша мъжа си, дори когато нарежданията му са й неприятни. Тръгваме ли?
Той побутна Тара към вратата и Наоми тръгна напред. В малкото село вече цареше оживление. Някои от мъжете се бяха върнали от лов, защото по коловете висяха убити зайци, а над огъня се печеше елен.
Обитателите на селото поздравяваха дружелюбно Джарет, усмихваха се на Тара и макар че се забавляваха за нейна сметка, тя остана с впечатлението, че всички я посрещат с добре дошла.
Пред колибата на Джеймс Макензи, където я бяха държали в плен, стоеше висока, стройна жена с пъстра пола и червена блуза, украсена със сребърни верижки. Тя изглеждаше най-много петнадесет или шестнадесет години по-възрастна от Джеймс. Синьочерната коса обграждаше медноцветно лице с тъмни бадемовидни очи и високи скули. Тя поздрави с усмивка Джарет, после протегна двете си ръце на Тара.
— Добре дошла, дъще!
Дори ако Джарет не я беше побутнал, Тара щеше да пристъпи към жената, за да поеме протегнатите ръце и да отговори на сърдечния поздрав.
Мери каза нещо на индианския език. Очевидно укоряваше заварения си син. Той й отговори учтиво, но категорично, вдигна рамене и се отдалечи. Трите жени влязоха в колибата.
— Седни, моля те. — Наоми докосна рамото на Тара. — Хапни с нас. — Мери й прошепна нещо и младата индианка се усмихна. — Тя каза, че си толкова красива, че чак заслепяваш очите й.
— О… Моля те, благодари й от мое име.
— Мери разбира езика ти. Когато живееше с мъжа си, тя научи английски, но след смъртта му почти не говори.
Тара се обърна към свекърва си:
— Много ти благодаря.
След като се настаниха удобно, Мери поднесе хляб от коонти с тиква и сушено сърнешко месо. Наоми разказа, че индианците отглеждат и говеда.
— В последно време трябваше да продадем много от тях. Мъжете казват, че скоро ще се наложи да бягаме.
— Как така? — учуди се Тара. — Тази земя е ваша.