На следващата сутрин щяха да потеглят към Симарон и Тара се изненада, когато изпита съжаление.
— Те са толкова мирно настроени — прошепна едва чуто тя.
— Кой? Птиците ли?
— Не, говоря за индианците.
Джарет въздъхна съчувствено.
— Техният живот е различен от нашия, Тара. Някои неща са като в нашия свят, други не. Индианците притежават ярко изразено чувство за справедливост. Дори най-незначителният от жителите на селото има право да изкаже възгледите си. Всяко убийство се наказва със смърт. А когато извършителят избяга, със смърт се наказва някой член на семейството му. Обикновено за вожд се избира най-големият син на сестрата на вожда. Наричат го „мико“. Сега обаче много неща се променят. Джеймс стана мико на това село, защото почти всички роднини на Наоми измряха. Оцеола не е наследил правата си на вожд, а ги е завоювал с борческия си дух. — Джарет помълча малко и добави: — Индианците обичат децата си. Но понякога, когато писъците на детето могат да предизвикат нападение на друго племе, родителите му го убиват.
— Майчице! — прошепна Тара и потрепери от ужас. Нима би могла да убие собствената си плът и кръв? От друга страна обаче — точно тя знаеше от собствения си горчив опит, че семейните връзки не винаги бяха най-здравите.
— Изневярата също се наказва много строго — продължи Джарет. — Обикновено виновният остава без уши или нос. Измаменият съпруг може да принуди любовника на жена си да я приеме при себе си. Когато умре женен мъж, вдовицата тъгува в продължение на четири години, като ходи с разрошена коса. Ако опетни паметта му, като преспи с друг мъж, роднините на починалия имат право да я убият.
— В това село не съм видяла нито една жена с отрязани уши.
— Защото всички се държат добре — отговори спокойно Джарет.
— Хм… — промърмори тя и ръцете му я притиснаха по-силно.
— Индианците вярват в доброто и злото, в едно по-висше същество, което обожествяват. Наричат го Великия дух и вярват, че именно той управлява земята и небето, че е господар на живота. Докато живеят на земята, те се стараят да правят добро и се надяват на възнаграждение на небето, там, където изгрява слънцето. А където залязва, се намира адът и всички зли хора трябва да изтърпят наказанието си в огнена пещера.
— Много прилича на християнската вяра!
— Впрочем, прости ли ми вече?
— Е, има прошка и забрава. Но не съм сигурна, че някога ще забравя този ужасен ден.
— При следващото ти непослушание няма да ти отрежа ушите или носа, но така ще те наплескам, че няма да можеш да седиш.
— Виж какво, Джарет, ти също…
— Знам, знам, ти все още жадуваш за скалпа ми — прекъсна я през смях той и я целуна по челото. — Да се върнем в селото. Искам да прекарам известно време със семейството и приятелите си, преди да се върнем в Симарон.
Джарет вечеря с воините, а Тара седна при Мери, Наоми и децата. След като двете деца заспаха, трите жени седяха дълго в колибата и разговаряха тихо.
През отворената врата Тара наблюдаваше внимателно мъжа си, който седеше до Джеймс край лагерния огън и разговаряше оживено с индианците. Тази нощ той споделяше „Блек дринк“ със своя брат. Двамата често слагаха ръка на раменете си — Белия тигър и Тичащата мечка.
— Колко се обичат… — промълви замислено Наоми. Тара седеше на пода с кръстосани крака, опряла лакти върху коленете си.
— Ще ти призная истината, Наоми — аз не знам почти нищо за Джарет.
— Мисля, че знаеш достатъчно — отговори с усмивка снаха й.
— Той продължава да тъгува за Лайза.
— Но ти му доставяш много радост.
Тара я изгледа скептично.
— Мислиш ли? Когато ме доведоха тук…
Наоми избухна в смях.
— Джарет беше побеснял от гняв, защото мислеше, че си се опитала да му избягаш.
— Исках само да посетя мистър Трейт.
— Робърт ли?
— Познаваш ли го?
— О, да. Той е най-добрият приятел на Джарет и ни посещава често. Всеки път носи на децата сладкиши от Ню Орлиънс и те го обичат много.
— Аз също го харесвам.
— Внимавай! Ако беше от семинолите, можеше да се разделиш с ушите си.
— Е, аз съм бяла жена и Робърт е мой добър приятел.
— Това ме успокоява. — Наоми посочи към вратата. — Мъжете се връщат — обясни с усмивка тя и се обърна към Мери, която беше заета да шие риза. Преди да е успяла да повтори думите си на индиански, Мери кимна.
— Моите синове.
Останалата част от вечерта премина много приятно за Тара, защото Мери й разказа за детството на Джарет. Описа й как са го провъзгласили за воин, как са изрисували тялото му със синя боя и са му дали името „Белия тигър“. Джеймс служеше за преводач. Понякога украсяваше историите на майка си и Тара избухваше в смях. Джарет го поправяше упорито и търпеливо.