— Само да беше видяла как мъжът ти улови мокасиновата змия, Тара — припомни си със смях Джеймс.
— Отровна ли е?
Джеймс кимна.
— Тогава бях още съвсем малък. Джарет знаеше, че му е забранено да я пипа, но тя беше изпълзяла от реката при нас на брега и той трябваше да защити славата си на голям воин, които защитава слабите малки момчета.
— Стига, Джеймс! — простена Джарет. — Тази история не е…
Джеймс продължи невъзмутимо:
— Джарет сграбчи змията и не посмя да я пусне. Седя на брега няколко часа, докато дойде татко и го освободи. Сигурно бяха минали не по-малко от четири-пет часа.
Мери се засмя, поклати глава и показа два пръста.
— Имах чувството, че съм седял цяла вечност — призна Джарет.
Скоро след това Тара и Джарет се върнаха в колибата си. Уморена и доволна, тя се освободи от дрехите си и се излегна върху меките кожи. После й хрумна нещо и се обърна към мъжа си:
— Джарет, когато Джеймс ме доведе в селото, Оцеола беше тук. Оттогава не съм го виждала. Къде е отишъл?
Джарет вдигна рамене и свали ризата си.
— Той е роднина на Джеймс и Мери, но живее при семейството си.
— Защо тогава е дошъл в селото? — попита подозрително тя. — Сигурно е искал да поведе воините на бой, нали? Искал е да нападнат белите заселници!
— Откъде мога да знам какви са били намеренията му, Тара? — отговори нетърпеливо Джарет.
— Сигурна съм, че знаеш! — извика обвинително тя.
— Оцеола води война. При тези обстоятелства не би ме посветил в плановете си.
— Може би някой ден ще има нужда от теб и ще те потърси.
— А когато аз имам нужда от него, също ще го потърся. — Той се мушна под кожената завивка и я прегърна.
Близостта на топлото му тяло не беше в състояние да разсее тревогите на Тара. Тъй като беше избягнал да отговори на въпросите й, тя повярва в предположенията си. Без съмнение, Оцеола смяташе да събере под знамената си колкото се може повече воини, за да нападнат белите.
Кобилата Селин беше избягала сама вкъщи, затова Тара трябваше да седне заедно с Джарет на гърба на Шърлимейн. Едрият жребец сякаш не усещаше допълнителната тежест. На сбогуване тя прегърна Мери, Наоми, децата и дори Джеймс. Всички обитатели на селото я изпратиха със сърдечни жестове и тя беше трогната от вниманието им. Вече беше разбрала, че Джарет се намира в много трудно положение между двата свята. Можеше само да се надява, че мъжът й ще преживее ужасяващите кръвопролития.
Докато яздеха през гората, тя заспа, облегната на гърдите на мъжа си. Събуди се едва когато той спря на брега на някакъв поток. Двамата пиха от бистрата вода, конят също утоли жаждата си.
После Джарет се обърна надясно и Тара го последва. За нейно учудване той спря пред отсечено и издълбано дърво, над което беше опънат кол, опрян върху кръстосани прътове, подобно на шиш за печене. На кола бяха окачени дрехи и кожени завивки. Около издълбаните тикви и купите с развалени ястия се виеха безброй мухи.
Това е гроб, разбра Тара. Тя погледна уплашено Джарет, който обясни с тих глас:
— Тук почива Малкия дивак.
— Приятел ли ти беше?
— Да, по-рано се познавахме.
— Сигурно е умрял от тежка болест?
— Тук са оставени оръжията му, пушката и копието, готови за призрачния свят. Момъкът падна на бойното поле.
— Воинът предпочита да умре в битка, а не в леглото си, нали?
— Да. Но Малкия дивак беше само петнадесетгодишен. Твърде млад за… Да тръгваме — завърши рязко той и бързо я вдигна на седлото.
Скоро стигнаха до кипарисовата горичка, където се беше състояла съдбоносната среща между Тара и Оцеола. След нея започваше моравата на Симарон. Чувството на щастие, което Тара изпита при вида на къщата, беше голяма изненада за нея. Когато я напусна, тя все още беше домът на Лайза.
Сега обаче Лайза не й беше неприятелка. Симарон остана дом на предшественицата й, но вече беше и нейно убежище.
— Аха, Джийвс е излязъл да ни посрещне! — засмя се Джарет. — Сигурно ни е приготвил празнично ядене.
— Първо бих искала да се окъпя — промълви с усмивка Тара.
— Желанието ти ще бъде изпълнено. Той скочи гъвкаво от седлото и помогна на жена си да слезе. Питър дотича да вземе юздите на Шърлимейн. Джийв сияеше с цялото си лице.
— Добре дошла у дома, мисис Макензи! Всички усещаха болезнено липсата ви.
— Благодаря ви, Джийвс.