Тара беше готова по-скоро да отиде на бесилката, отколкото да преспи с такъв тлъст дребосък, но не му каза мнението си, защото не искаше да загуби мястото си. Досега не й беше досаждал. Наистина не биваше да закъснява за работа, но изгуби много време, докато обиколи пазара за цветя и се разходи по брега на ленивата Мисисипи. Ийстууд имаше право да й крещи. За в бъдеще трябваше да бъде по-внимателна, защото можеше да я изхвърли.
Тара се огледа и за кой ли път си каза, че не е попаднала на добро място. Хората я уверяваха, че кръчмата е почтено заведение. Ако не беше толкова наивна — или толкова отчаяна, тя щеше да разбере, че посетителите не се ползваха с особено добро име. А щом тази кръчма се смяташе за почтена, какви ли бяха другите заведения в пристанището? При тази мисъл я побиха тръпки.
Изведнъж дъхът й спря. Ийстууд я сграбчи грубо за рамото.
— Не ме ли слушаш? Аз съм господарят тук, не ти! Правиш се на недостъпна и ми заявяваш, че няма да каниш мъжете в стаята си. И понеже си хубавица, го преглътнах. Но сега…
— Веднага ме пуснете! — заповяда ледено тя.
Дебелият се подчини незабавно.
— Започвай да работиш, ако искаш да заслужиш заплатата си.
Без да каже нито дума повече, тя свали наметката си, окачи я на една кука и се затича към кухнята. Ийстууд беше тиран, но за него работеха двама любезни креолски готвачи, а Ема, закръглената ирландка, която беше постоянно наведена над печката, беше взела Тара под крилото си.
— Ето ви и вас, ма бел шери! — Гастон тъкмо изваждаше хляба от фурната. Очевидно ценеше високо готварското си изкуство, защото беше по-дебел и от Ема. Тара се усмихна плахо.
— Прощавайте, че закъснях.
Мъжът махна пренебрежително с ръка.
— Яденето е почти готово. Само че в залата седят четирима играчи на покер, които имат нужда от уиски. Най-добре се погрижи за тях.
По пътя към залата Тара едва не се сблъска с Мари, една от красивите креолки, които работеха в кръчмата — и в таванските стаички. Младата жена въздъхна облекчено и извъртя очи.
— Тази вечер не мога да смогна! Викат ме от всички посоки. Господи, хубаво е, че най-после си тук, шери! Моля те, отнеси на играчите уиски, защото онзи немец ще ми откъсне главата.
— Веднага — обеща Тара. — Коя маса?
— Не можеш я сбърка. Немецът е едър и строен и изглежда фантастично, като викинг. А Засмения Жак е един остроумен и много опасен французин. — Тя намигна многозначително. — Всеки от двамата ще ти плати с удоволствие билета за кораба — само за една нощ.
Кръвта нахлу в лицето на Тара и тя поклати бързо глава.
— На масата има и двама американци — прибави Мари. — Единият е красиво и мило момче. А другият… — Тя помълча малко и добави с усмивка: — Другият е Макензи. — Името беше произнесено почти страхопочтително. — Чернокос ирландец с тъмни очи. Когато англичаните победили испанската армада, много испанци останали известно време в Ирландия, преди да се опитат да се доберат до родината си. Затова има толкова тъмнокоси ирландци. Те са със същата гореща кръв като испанците. Сигурна съм, че Макензи ще ти хареса, шери.
Тара само се усмихна в отговор, изтича на бара, взе една бутилка уиски и четири малки, тежки чаши. После огледа просторното помещение. Към тавана се виеха гъсти кълба дим. В един ъгъл моряците се забавляваха с уличници. В другия бяха насядали пристанищни работници и се шегуваха с Лизет, братовчедката на Мари. Масите с картоиграчи бяха поне три.
Мари се оказа права. Тези четирима мъже не можеха да бъдат сбъркани с другите. Един немец, един французин и двама американци. Единият изглеждаше малко по-млад от останалите. Облегнат на лакти, той наблюдаваше играта. А Макензи, ирландецът с гарвановочерната коса… Тара никога не беше срещала такъв мъж. Стана й ясно, че той я е наблюдавал още от влизането й. Объркана, тя отговори на погледа на големите тъмни очи. Непознатият имаше остро изсечени черти — своенравна брадичка, високи, силни скули, абаносовочерни, силно извити вежди, дълъг прав нос и пълни, чувствени устни. Загорялата от слънцето кожа блестеше като бронз.
Като забеляза, че момичето го гледа, мъжът се усмихна. Странно чувство се надигна в гърдите й. Горещи вълни обляха тялото й от главата до върховете на пръстите.
Мъжът носеше елегантен черен сюртук, светлокафяв панталон и снежнобяла риза. Пръстите, които стискаха картите, бяха загорели от слънцето като лицето, с късо подрязани нокти.
— Най-после! Ето го и уискито! — провикна се немецът.