— Джеймс никога няма да се позове на наследството си, за да спаси живота си, докато народът му отказва да капитулира. Нека сега не мислим за бъдещето, Тара. Трябва да поздравиш Мери, а по-късно можеш да ми помогнеш в прибирането на багажа. Или да се погрижиш за децата.
— Би ли помолила някого да запали огън в колибата на Джарет? Ако го направя сама, може да я подпаля.
— Разбира се, ще се погрижим. Мислех, че ще спиш при нас. Но вероятно предпочиташ да останеш в колибата на мъжа си, нали?
— Да.
— Не се страхувай за него. Оцеола няма да му стори зло. Той не е жесток човек, но е непоколебим в убежденията си. Освен това никога не нарушава дадената дума. Той няма да се изправи срещу Джарет.
— Може би има воини, които не са съгласни с мнението му?
— Индианците ценят изключително много мъжете, които са заслужили доверието им, дори когато според цвета на кожата си принадлежат към враговете им. А, ето я и Мери! Сигурна съм, че ще се радва да те види.
Мери поздрави Тара като родна дъщеря. Повикаха децата и хапнаха хляб от коонти и прясно краве мляко. Две момчета обещаха да запалят огъня в колибата на Джарет.
Мери се върна в собствения си дом, за да си почине, Сара и Дженифър излязоха да играят навън и двете жени останаха сами. Наоми огледа дома си и въздъхна. Имаше още много работа.
— Как ще живеете? — попита Тара.
— О, и друг път сме бягали и сме се справяли добре. Ще спим в хоотис…
— Какво е това?
— Нещо като шатра от клони и палмови листа, която се строи много бързо.
— О, Наоми! — прошепна отчаяно Тара.
— Толкова се радвам, че дойде при нас да се сбогуваш. Ще потеглим веднага щом се върне Джеймс. Засега няма да се отдалечаваме много и вероятно понякога ще можем да се виждаме.
— Само да можех да направя нещо за вас…
— Не можеш, Тара.
— Тогава ще ти помогна да приготвиш багажа.
— По-добре иди на разходка с децата. Те непрекъснато ми се пречкат, докато събирам вещите ни.
Тара се усмихна меланхолично.
— Такива са децата, нали знаеш?
— Е, Дженифър и Сара са още малки, но изпълняват задълженията си. Плетат кошове от палмови листа и стържат животинските кожи. Семинолите се научават още от най-ранно детство да работят за общото благо. Но ти си права, децата са си деца. Сега са обзети от треската на предстоящото преместване и са ужасно възбудени. Когато се опитват да ми помогнат, настава страшна олелия. Заведи ги на разходка, така ще отклониш вниманието им.
Наоми повика момиченцата си, които се втурнаха задъхано в хижата и запляскаха радостно с ръце, когато разбраха, че ще предприемат малък излет с леля си Тара.
— И да не се заблудите! — изпрати ги майката.
— Най-добре е да тръгнем на запад, към реката — реши Тара. — Познавам посоката.
— Не се отдалечавайте много!
— Разбира се. Ще останем наблизо.
Докато вървяха към реката, Тара се опитваше да успокои развълнуваните деца.
— Не бива да се страхувате. Ще преживеете голямо приключение и ще бъдете с родителите си.
— Но аз знам, че бягаме от големите бели войници — отговори сериозно Сара.
— Това е вярно, но ще се заселите в място, където няма кой да ви притеснява. Дано само бъде за кратко, за да се върнете при нас. А може би новото село ще ви хареса много повече от старото.
Дженифър подсмръкна унило.
— То ще бъде много далече…
— Не чак толкова. Сега, когато си имате леля, няма да се отървете толкова лесно от нея — опита се да се пошегува Тара. Детето притисна бузичката си до ръката й и тя прехапа устни, за да не заплаче. — Искате ли да ви покажа една игра? — предложи тя, за да ги развесели поне малко. — Казва се криеница. Двете ще се скриете зад дърветата, а аз ще ви търся.
Очите на Сара блеснаха дяволито.
— Хайде, Дженифър, дай ми ръка, за да се скрием!
Двете избягаха надалеч. Тара нямаше намерение да ги губи от очите си, затова ги последва бързо, настигна ги и ги прегърна. Двете се скриха отново и извикаха на леля си да ги търси. Решиха да повторят играта още веднъж и да се върнат в селото.
— Добре, тичайте! — извика Тара и почака малко повече, за да си поеме дъх. После забърза след децата. Изведнъж спря като закована, защото усети, че земята се люлее под краката й. Ослуша се и долови конски тропот. Инстинктът й подсказа, че наближава опасност.
— Дженифър, Сара, елате при мен, нямаме време за игра! — извика тя и чу кискането на двете момиченца. — Хайде, побързайте!
Очевидно децата усетиха, че нещо не е наред, защото веднага изскочиха от близкия храст. Тара искаше да избягат в селото, но само след миг видя сините униформи между дърветата. Войници. Ако хукнеше да бяга, те щяха да я последват и да намерят селото. Тя взе двете деца на ръце и се затича в посока към Симарон. Разбира се, това беше безсмислено. Никога нямаше да стигне до целта си.