Тя вървеше задъхано по тясната горска пътека. Скоро се умори, защото децата бяха тежки. Може би трябваше да ги скрие някъде и да чака, докато войниците отминат?
Изведнъж един ездач в синя униформа й препречи пътя и тя се закова на мястото си. Притисна двете деца до гърдите си и сведе глава.
— Я да видим какво имаме тук! — провикна се войникът, строен мъж с остро лице и грижливо подрязани мустачки. Той скочи от седлото и Тара чу конски тропот зад гърба си. Беше попаднала в капан.
— Какво искате? — попита тя, опитвайки се да скрие страха си.
— Дайте ми семинолските хлапета!
— Защо?
Мъжът пристъпи бавно към нея, свали жълтите си ръкавици и погледна през рамото й към другарите си, които бяха спрели конете на известно разстояние. Какво ги бе довело в тази гора? Дали търсеха индиански села, за да ги опожаряват? Сигурно знаеха, че повечето мъже не бяха у дома, а по пътеките на войната. Защо бяха тръгнали да убиват невинните старци, жени и деца?
— Защо значи? — изсмя се войникът и направи още една крачка към нея. — Защото тези хлапета ще станат големи червенокожи и един ден ще ни нападнат с пушки и ножове. И защото не искам след няколко години да украсяват кърпите си с руси или кестеняви скалпове.
— Това са само две малки момиченца! — възрази гневно Тара.
— Още по-зле. Те ще родят още цяла дузина червенокожи. Наистина ли не разбирате, лейди? Само мъртвият индианец е добър индианец — все едно на колко е години. А коя, по дяволите, сте вие? Какво търсите в тази гора?
— Аз съм Тара Макензи. Намираме се съвсем близо до плантацията ни — отговори с достойнство тя.
— Макензи? — Очевидно името му беше познато.
Един от войниците отиде при него.
— Ще позволите ли да ви кажа няколко думи, капитане? — Офицерът кимна и двамата се отдалечиха.
— Той ще ни убие! — прошепна задъхано Сара, но смело преглътна сълзите си. — Ще ни завърти в кръг и ще разбие главите ни в някое дърво. — Малкото семинолско момиче беше научено да се държи достойно, но сега трепереше от страх. В очите му блестяха сълзи.
— Не се бой, миличка! Първо трябва да убият леля ти, за да стигнат до теб! — отговори утешително Тара. После целуна малката си племенница по челото. Как се променяха времената… Само до преди няколко седмици мисълта за семинолите й вдъхваше леден страх, а сега белите войници й се струваха живи дяволи.
— Лельо Тара… — започна плахо Дженифър.
— Тихо! — прекъсна я Тара, защото искаше да чуе какво си говорят мъжете.
— Той е един от най-влиятелните мъже във Флорида и притежава огромно имение. Понякога работи за армията. Приятел е на Андрю Джаксън. Ако тя наистина е негова жена…
Капитанът го прекъсна с нетърпелив жест.
— Имаме нареждане да изтребим всички индианци в тази област. Така ли е или не? — Той се обърна отново към Тара: — Мисис Макензи, изпитвам безкрайно уважение към вас, но настоявам да ми предадете децата.
Решена да се бори, Тара отново притисна момиченцата до гърдите си.
— Няма да ви ги дам. Ще останат с мен.
— Не бих искал да ви причиня болка, мадам.
— Не ви съветвам да го правите.
— Аз съм офицер от армията на Съединените щати.
— Тогава се дръжте, както подобава на ранга ви. Не си спомням убийството на невинни деца да се числи към задълженията на американските офицери.
Мъжът изруга ядно и заповяда на войника до себе си:
— Сержант Дикс, слезте от коня и вземете от дамата двете червени гадинки! — Очите му се присвиха заплашително. — Предупредете я, че трябва да се държи прилично, иначе ще си плати за дързостта!
По гърба на Тара пролазиха студени тръпки. Дали офицерът щеше да посмее да й посегне? Леденото му изражение издаваше, че не се спира пред нищо.
За щастие Дикс беше изпълнен със съмнения.
— Не мога да се боря с една дама, капитане.
— Нима отказвате да изпълните заповедта? — изрева ядно капитанът.
— Не, сър — отговори нещастно Дикс.
— Напред, марш! — изкрещя офицерът и малкият отряд трябваше да се подчини на волята му. — Аз ще поговоря насаме с мисис Макензи и ще ви настигна. Тръгвайте, какво чакате? Вие също, Дикс!
— Моля ви, сър… — започна отчаяно младият сержант.
— Изчезвайте!
— Но, сър…
— Това е заповед.
Докато Дикс и другите войници минаваха покрай Тара, тя размишляваше трескаво дали да предприеме опит за бягство. Децата бяха твърде тежки и нямаше да стигне доникъде. Ако обаче останеше насаме с капитана, все щеше да намери някакъв начин да се отбранява.