Той — да я пусне да си отиде? Никога, докато беше жив. Тя направи още един опит да се освободи, но той стисна до болка крехките й китки.
— Напротив, Тара, аз също имам да ти кажа много неща.
Ясносините очи погледнаха дълбоко в неговите, устните й затрепериха.
— Кажи ми! — помоли едва чуто тя.
— Само преди минута ме нарече идиот.
— О, Джарет, трябва да ми повярваш! Знам колко глупаво се държах. Не биваше да казвам това. Ти все още обичаш Лайза и аз би трябвало да ти бъда благодарна, дори и за това. Ако не тъгуваше толкова силно за нея, щеше да се ожениш като всички други хора — от любов, вместо да доведеш в къщата си една непозната, дошла кой знае откъде. Знам, че си решил да ме направиш своя жена само защото продължаваш да обичаш пламенно мъртвата…
— Стига толкова! — прекъсна я енергично той и пусна едната й ръка, за да я помилва по бузата. — Да, аз обичах Лайза и ти трябва да ме разбереш. Част от сърцето ми ще й принадлежи винаги. Но бях затънал твърде дълбоко в самосъжалението си, а ти ме освободи от него. Женитбата ни няма нищо общо с чувствата, които изпитвах към Лайза.
— Робърт буквално те принуди да ме вземеш.
— О, Тара, няма човек на земята, който би могъл да ме принуди да извърша нещо, което не искам. Аз се ожених за теб, защото така исках. Пожелах те от първия миг, в който те видях. Копнеех да те докосна, да помилвам копринената ти коса, да се потопя в очите ти. Никога преди това не съм изпитвал толкова силно желание да бъда с някоя жена, Тара. Дори Лайза не съм обичал толкова страстно. Това беше друг вид любов, нежна, мека и сладка. Тази любов ще остане завинаги в сърцето ми, но дори тя избледнява в сравнение с чувствата, които ти будиш в мен.
Тара го гледаше с разширени от изненада очи и не смееше дори да диша.
— Казах ли достатъчно? — попита тихо той.
Очевидно — защото тя извика тихо и падна на гърдите му. Ръцете й го прегърнаха страстно, устните й запалиха пламък върху неговите, гърдите й се триеха в тялото му. Джарет побърза да се съблече, за да й се наслади с цялото си тяло. Интимните й нежности отнеха и последните остатъци от разума му. Скоро двамата се сляха и той достигна твърде бързо до върха, но успя да увлече и нея в сладкия път към екстаза.
Доволна и щастлива, Тара се сгуши в обятията му.
— О, Джарет, толкова те обичам…
— Аз също те обичам.
Устните им отново се намериха и когато най-после заспаха нежно прегърнати, огънят в огнището отдавна беше угаснал.
На следващата сутрин Тара се сбогувах новото си семейство с натежало от болка сърце. Тя щеше да се прибере в своя дом, в сигурната крепост Симарон, а те…
Наоми, Мери, Джеймс, децата и всички останали отиваха към едно несигурно бъдеще. Едва сдържайки сълзите си, Тара проследи потеглянето на дългия керван от коне, овце, говеда, препълнени коли. Въпреки тъгата си, тя се опитваше да се усмихва окуражително. Керванът вече беше тръгнал, когато Джеймс се върна още веднъж при брат си и жена му.
Той подаде ръка на Джарет.
— Знаеш къде да ме намериш, братко.
— Ще те подкрепям винаги, каквото и да се случи — обеща твърдо Джарет.
Джеймс кимна с усмивка и приближи едрия си жребец към кобилата на Тара. Приведе се и я целуна по двете бузи.
— Мила моя Тара, аз съм твой вечен длъжник.
— О, Джеймс, нима можех да изоставя децата? Нали са ми племенници!
— Ние всички те обичаме, Бяла тигрице.
— Значи Оцеола ми е дал име — прошепна смутено тя и сведе очи. Бузите й пламнаха.
— Ами да — засмя се Джеймс и стисна ръката й. — Знай, че колкото и страшна да е войната, ние никога не забравяме на кого дължим благодарност и кого обичаме. Ще бъдем с теб винаги когато имаш нужда от нас.
— Аз също обичам и теб, и семейството ти и ти го знаеш.
— Разбира се, мила — отговори кратко той и препусна напред, за да поведе малкия си семинолски отряд към непроходимите блата на Флорида.
Тара огледа за последен път колибите и въздъхна с неописуема болка. Огънят в средата на селото беше угасен. Тя се обърна бързо и пришпори кобилата си. Джарет я последва.
— Сигурен съм, че ще преживеем тези страшни времена — проговори окуражително той и тръгна редом с нея.
— Ами ако войната трае цяла вечност?
— Дори тогава ще я преживеем.
Тя се усмихна, зарадвана от непоколебимата му увереност. Знаеше, че им предстои труден, каменист път. Вече познаваше и двете страни и разбираше, че много бели се биеха само от страх, също като семинолите. Белите се стремяха да завоюват нови земи, да постигнат прогрес, а индианците искаха да спасят домовете си и да останат живи.