Тара трепереше с цялото си тяло. По-скоро щеше да скочи в реката, отколкото да му позволи да я докосне!
Рютгер, който бе слязъл да посрещне посетителите, ги поведе по пътеката към къщата. Джарет се появи на верандата, готов да ги приеме. Застанал пред домакина, облечен в сив панталон и скромна бяла риза с черно елече, опакованият в кадифе и брокат Клив изглеждаше като надут паун редом с горд орел.
Тара не посмя да остане по-дълго до прозореца. Върна се в стаята и отвори раклата, в която бяха прибрани новите рокли. Извади тъмнорозов костюм за езда, издърпа бельо от чекмеджето и се облече колкото можеше по-бързо. После повика младата италианка, която я наблюдаваше смаяно.
— Трябва да ми помогнеш, Кота! Иди веднага при Питър и му кажи да ми оседлае отпочинал кон. Никой не бива да узнае, че излизам на езда, дори мастър Джарет. Иначе ще се изложа на голяма опасност. Върви бързо в обора, моля те, Кота!
Младото момиче я погледна подозрително, но Тара не й даде време да задава въпроси или да протестира, а буквално я избута в коридора.
След това обу високите ботушки за езда и излезе безшумно от стаята. Ослуша се към първия етаж, но не чу гласове. Мъжете още не бяха влезли в къщата. Вероятно само след секунди щяха да минат през задната врата.
Тара се спусна надолу по стълбата и отвори предпазливо тежката входна врата.
Тъкмо когато я затвори зад гърба си, посетителите влязоха през другата врата. Това вече нямаше значение — тя бе успяла да избяга. Спря за малко и пое дълбоко дъх. Господи, дали Джарет щеше да повярва на ужасните обвинения, които Клив беше подготвил срещу нея? Не смееше дори да мисли за тази възможност. Надяваше се на бъдещето — на щастливото бъдеще с любимия мъж. Но сега не биваше да остава тук. Клив беше пристигнал с подкрепата на военните и властите и Джарет беше с вързани ръце, макар че всички го познаваха и уважаваха. Затова Тара трябваше да бяга, да се скрие на сигурно място.
Макар че беше напълно объркан, Джарет разсъждаваше усилено, за да разбере онова, което му разказваше Аргоси, докато вървяха към къщата. Значи този надут пуяк беше дошъл да вземе Тара! А грозният, бледен дребосък със свински очички и белези от едра шарка носеше заповед за задържане. Двамата твърдяха, че Тара е убила някакъв бивш сенатор.
Никога нямаше да предаде жена си в ръцете на тези хора. Не знаеше какво точно е сторила, но беше твърдо решен да се бори за нея. Първо трябваше да събере достатъчно информация. Знанието беше най-доброто оръжие. Ала му беше дяволски трудно да се овладее и да не удуши негодника.
Сърцето му пулсираше от болка. Защо Тара не беше посмяла да му се довери? Защо го бе изложила на този шок?
Под предлог, че ще им сервират напитки, той забърза по коридора, извика Джийвс и го замъкна в библиотеката. Разбира се, Тайлър щеше да се сети, че приятелят му е замислил нещо, но щеше да си мълчи — защото и той като Джарет не вярваше във вината на Тара.
— Потърсете жена ми! — зашепна настойчиво Джарет и сложи ръка на рамото на иконома си. — Кажете на Питър да я отведе в гората и да я скрие добре. Той познава всяко дърво и ще намери удобно място.
Джийвс кимна и излезе от библиотеката, без да задава излишни въпроси. Влезе Тайлър, следван от двамата посетители от Бостън.
— Заповядайте, джентълмени! — Джарет посочи креслата и кожения диван. — Какво желаете за пиене? Може би по чаша уиски?
— За мен двойно — помоли глухо Тайлър.
— Ние също имаме нужда от нещо силно — отбеляза Клив Картър и се отпусна на дивана. Докато наливаше питиетата, Джарет го наблюдаваше внимателно. Синът на високоуважавания бивш политик Джулиън Картър беше забележително красив мъж с гъста руса коса. Джарет не се интересуваше особено от федералната политика, но беше винаги добре осведомен за събитията във Вашингтон, особено когато решенията на конгреса засягаха родината му. От време на време дори си пишеше със стария си приятел Джаксън. От него знаеше, че сенатор Картър се ползва с голямо уважение както от страна на приятелите, така и на неприятелите си.
Семейство Картър беше завоювало слава и богатство още преди цял век — както се твърдеше, чрез търговия с роби. Но никой в Бостън, където противниците на робството бяха много силни, не смееше да произнесе това открито.