— Тази вечер ще остана на пост — обеща индианското момче.
Тара му кимна с усмивка. Много й се искаше да го изпрати обратно в Симарон с уверението, че не се страхува да остане сама. Но не можеше да нарани гордостта му. Очевидно малкият Питър беше твърдо решен да се прояви като закрилник на господарката си.
Тя не искаше да го вземе, но той не се отдели от нея. Скоро се разбра, че това е предимство, тъй като той познаваше гората по-добре от нея. Освен това тя толкова бързаше да избяга, че просто нямаше време да спори с него.
Питър запали огън в колибата на Джарет и излезе навън. Тара седна и се загледа в пламъците. Селото изглеждаше толкова пусто, че й стана страшно. Вятърът виеше над изоставените колиби и във воя му се примесваше злокобното ехо от смехове и човешки говор.
Стомахът й се бунтуваше. Естествено индианците бяха взели със себе си всичките си припаси. Скоро обаче Питър почука на открехнатата врата и се ухили доволно.
— Улових заек, мадам. За вас! — обяви тържествено той.
— Ти си чудесно момче, Питър. Много ти благодаря — отговори Тара и се почувства зле. Стъклените кафяви очи на животинчето я гледаха обвинително. Как щеше да го одере и да извади вътрешностите? Тя понечи да стане, но отново се отпусна на постелята от кожи. Изведнъж й се зави свят. Бяха препускали насам като луди, а и страхът беше изцедил всичките й сили.
— Ще отида да опека заека — промълви с разбиране Питър и изчезна.
— Благодаря ти… — въздъхна уморено тя и се зави до брадичката.
Какво ли беше помислил Джарет, когато Клив Картър бе пристигнал така внезапно в Симарон със заповед за арестуването на Тара Макензи?
Дали беше повярвал в невинността й? Дали продължаваше да я обича?
Очите й се затвориха. Вероятно беше заспала, защото когато отново вдигна ресници, огънят беше угаснал. Какво я събуди? Към колибата приближаваха тихи стъпки. Питър ли идваше?
Странно колко внимателно се движеше тази личност, почти безшумно… Тара скочи и отчаяно се огледа за някакво оръжие. До огнището беше оставена голяма глинена купа. Тя я грабна, промъкна се до вратата и се притисна до стената. Вслуша се напрегнато, без да смее дори да диша.
В колибата се плъзна тъмна сянка, последвана от грамадна ръка, която стискаше пистолет.
Без да се бави, младата жена извика заплашително и стовари глинената купа върху главата на натрапника. После се спусна да бяга. В следващия миг две силни ръце стиснаха глезените й, тя политна и се строполи на пода.
— Тара! — Гласът дойде някъде много отдалеч. Обзета от дива паника, тя започна да се отбранява с ръце и крака. Силите й не стигнаха. Непознатият я дръпна с все сила, вкара я обратно в колибата и я бутна върху постелята.
— Тара! — Ръцете му се впиха в раменете й. Тя отвори очи и се вгледа ужасено в черните очи на някакъв мъж, който се беше настанил удобно на хълбоците й и бранеше лицето си от острите й нокти. — Тара, аз съм!
— Джарет! Господи, Джарет! — изплака тя и протегна ръце към него. — Толкова съжалявам! Не биваше да се омъжвам за теб. Трябваше да знам, че онзи човек няма да се откаже да ме преследва. И той ли е тук? Ще ме арестуват ли?
Джарет потърка със стон главата си и промърмори полугласно:
— Проклятие!
— Уплаших се до смърт — обясни съкрушено тя. — Затова те ударих… — През главата й премина ужасяваща мисъл и тя извика задавено: — Питър! Той обеща, че ще остане на пост пред вратата!
— Когато стигнах до селото, той не се виждаше никъде. Знаех си, че ще се скриеш в колибата ми, но трябваше да бъда сигурен, защото Картър също смята да обиколи гората, за да те намери. Затова се промъкнах безшумно. — Той притисна с една ръка главата си, а с другата й помогна да се изправи.
— Нещо не е наред, Джарет. Питър никога не би ме изоставил.
— По-късно ще го потърся. Вероятно е имал сериозна причина да се отдалечи. Първо ще се занимая с теб.
По гърба й лазеха студени тръпки.
— Може би трябва да отида с Клив…
— Какво каза?
— О, Джарет, не исках да те въвличам в тази мръсна история!
— Няма да ти позволя да тръгнеш с него. Само през трупа ми! А сега те моля да ми разкажеш всичко.
Тара кимна с нещастен вид и се изправи срещу него.
— Родена съм в Дъблин.
— Ето откъде знаеше песента, която изпълнихте с Робърт на борда на „Магда“! Тогава бях убеден, че съм чул ирландски акцент, но само тогава… Непрекъснато се опитвах да отгатна по гласа ти откъде произхождаш. Междувременно узнах, че си отлична артистка.
— Когато мама почина, двамата с Уилям бяхме още деца. Баща ми работеше в мина за въглища. След няколко години загубихме и него. Тогава бях на тринадесет, а Уилям на единадесет. Никой не искаше да ни приеме в дома си, а татко не ни остави нищо. Тъй като бяхме чували прекрасни истории за Новия свят, решихме да емигрираме в Америка. Аз пея много добре, а Уилям свири на всички музикални инструменти, макар че е поет по душа. Затова пяхме, свирихме и танцувахме по улиците на Дъблин, докато събрахме пари за пътуването до Бостън.