— Велики боже! — прошепна ужасено Тара и заклати глава като в транс. — Това е лъжа. Не бива да му вярваш. Аз не го обичах, затова отказах да стана негова жена. Заявих му, че предпочитам да гладувам, отколкото да живея с човек като него. Той беше луд от гняв и се закле да си отмъсти… — Тя се пребори с напиращите сълзи и продължи с пресекващ глас: — Новата пиеса на брат ми беше представена в салона на Джулиън. Построихме малка сцена и я заградихме от трите страни със завеси. В пистолета ми имаше халосни патрони. Уилям провери оръжието, преди да изляза на сцената. По време на представлението любовникът, който ме беше напуснал, тръгна към зрителите и аз стрелях в него. Изведнъж ризата на Джулиън Картър се оцвети в червено и той рухна на пода. В първите секунди бях вцепенена от ужас. После забелязах, че някой беше стрелял от сцената — и е стоял точно зад мен, за да не го видят. Клив беше наел убиец, за да отстрани баща си. Защото не можеше да бъде сигурен, че Джулиън няма да промени завещанието в моя полза… Затова и насочи подозренията към мен. Докара ме до това положение, за да нямам друг изход, освен да отговоря на любовта му или да свърша на бесилката.
— Какво стана с брат ти?
Тара погледна треперещите си ръце.
— Уилям имаше спешна работа и не можа да присъства на самото представление, макар че гореше от желание да види как изглежда пиесата му на сцена. Жена му беше болна и нямаше кой да се грижи за нея и за бебето. Знам, че се е опитал да докаже невинността ми и да се бори за мен. Двамата бяхме много близки, особено след като загубихме родителите си, защото нямахме други роднини. Вероятно е узнал за убийството на Джулиън Картър едва след бягството ми. Когато отидох в Атланта, му писах и завърших писмото с „леля Фани“. Като деца двамата бяхме измислили тази далечна леля и той щеше да се сети, че писмото е от мен. Съобщих му, че смятам да отида на Запад и той не бива да се тревожи за мен. Разбира се, знаех, че бедният Уилям се е разболял от тревога и страх, но не можех да направя нищо, за да го успокоя. Тогава мислех, че съм заличила всички следи, но се оказа, че Клив успя да ме намери — дори тук, в пустошта на Флорида.
Джарет въздъхна и поклати глава.
— Защо не ми разказа тази история още в началото на брака ни?
— Защото има поне тридесет свидетели, готови да се закълнат, че съм убийца. Но аз не съм го направила, кълна ти се. Исках да ти кажа всичко, наистина исках. Ако имахме малко повече време…
В колибата надвисна тежко мълчание. Мъжът, когото обичаше с цялото си сърце, изведнъж й стана чужд.
— Добре — проговори най-после той, — ще се опитаме да уредим тази работа.
— Не ние, Джарет, само аз. Ще се върна в Бостън и що се изправя пред съда. В противен случай ще си остана завинаги бегълка.
— Не! Ще те скрия в гората и Картър никога няма да те намери. После ще наема най-добрия адвокат. Ще докажем невинността ти и ще открием кой в действителност е застрелял Джулиън Картър.
— О, Джарет, не искам да те въвличам в тази ужасна история! Толкова съжалявам! Ти не си задължен…
— Разбира се, че съм! — прекъсна я сърдито той. Застана пред нея и протегна ръце. — Ако знаеш как ми се иска да удуша онзи негодник!
— Няма да има никаква полза…
Мъжът въздъхна дълбоко.
— Права си, това само ще разруши бъдещето ни. Затова трябва да обезсилим ужасното подозрение, което тегне над главата ти. Ако онова копеле си мисли, че може да те обяви за своя жена с фалшифицирано брачно свидетелство, много се лъже!
— Аз ще отрека!
— Ти отричаш и убийството, за което има много свидетели — напомни й тихо той.
— О, господи! — изплака Тара. — Няма изход.
Джарет приглади нежно косата й, вдигна я на ръце и я положи върху кожените завивки, където бяха прекарали няколко щастливи нощи.
— Разбира се, че ще намерим решение. Сега трябва да си починеш. Тази нощ ще останем тук. Ще ида да потърся Питър. Не се бой, ще се върна колкото се може по-бързо.
Тара кимна и той излезе от колибата. Постоя малко отвън, загледан в нощния мрак. Не можеше да понесе мисълта, че жена му е нещастна. Мразеше да се чувства така безпомощен. Къде ли се беше скрил Питър? Чу някакъв шум, но се оказа, че е само Шърлимейн, който пасеше под дърветата. Джарет отиде до реката и намери ясни отпечатъци от копита. Питър беше умно момче! Успокоен, той се върна в колибата. Тара го чакаше в постелята.
— Намери ли Питър?
— Не, но сигурно е добре. — Той угаси огъня и тя го погледна объркано.
— Защо направи това? Студено е.
— Пушекът ще ни издаде.
— О… — Тара скочи и отиде при него. — Щом не си намерил Питър, откъде знаеш, че не му се е случило нищо лошо?