Момичето си взе чашата и се премести при мен. Постави лакти на масата и подпря брадичка върху дланите си.
— Бре, бре, ти не си бил от стиснатите — каза. — Не знаех, че все още ги произвеждат. Харесвам ли ти?
— Точно това се питах. Говори по-тихо, че ще те изхвърлят.
— Съмнявам се. Поне докато не строша някое огледало. Да не говорим, че с шефа им сме така — и приближи двата си показалеца. — Тоест щяхме да бъдем, ако можех да се срещна с него. — Кикотът й издрънча като тенекия. Тя отпи от чашата си. — Къде съм те виждала?
— Почти навсякъде.
— А ти къде си ме виждал?
— На стотици места.
— Да — заключи червенокосата. — Точно така. Едно момиче вече не може да съхрани индивидуалността си.
— Но не може и да си я върне от бутилката — добавих.
— Самата истина, по дяволите. Мога да ти изброя сума големи имена, дето заспиват с бутилка във всяка ръка и трябва да ги боцкат във вената, за да не се събудят с писъци.
— Така ли? Разни холивудски звезди, а?
— Ъхъ. Работя за един, дето ги боцка — десетарка за игличка. Понякога взема по двайсет и пет или петдесет.
— Доста доходен занаят.
— Да, ако се задържи. Мислиш ли, че ще се задържи?
— Можеш да се прехвърлиш в Палм Спрингс, като те изхвърлят оттук.
— Кой, кого и откъде ще изхвърли?
— Не знам — рекох. — За какво говорехме?
Имаше червена коса. Не беше хубава, но фигурата й нямаше грешка. И работеше за някой, който боцка хората във вените. Облизах устни.
През вратата влезе мургав мъжага и застана на прага, докато очите му свикнат с тъмното. После, без да бърза, заоглежда помещението. Погледът му се спря на моята маса. Наклони едрото си туловище напред и се упъти към нас.
— Охо — рече момичето. — Биячът. Можеш ли да се справиш с него?
Не отговорих. Тя погали безцветната си буза със силната си бледа ръка и ми се усмихна широко. Онзи на пианото удари няколко акорда и зави: „Все още можем да мечтаем, нали?“
Мургавият здравеняк се спря, подпрял ръце върху облегалката на стола срещу мен. Отмести поглед от момичето и ми се усмихна. Нея търсеше. Заради нея бе пресякъл бара. Но аз бях този, в когото се приковаха очите му оттук нататък. Имаше гладка, тъмна и лъскава коса над студени сиви очи, вежди, които изглеждаха като почернени, красива актьорска усмивка и чупен, но добре наместен нос. Заговори, без да помръдва устни:
— Не съм те виждал отдавна да минаваш насам, или паметта ми изневерява?
— Не знам — отвърнах. — Какво се опитваш да си спомниш?
— Името ти, приятел.
— Не се мъчи. Никога не сме се срещали.
Измъкнах металното номерче от горното джобче на сакото си и му го подхвърлих.
— Ето пропуска, който онова чучело ми даде на входа. — Извадих визитката си от портфейла и му подхвърлих и нея. — Тук пък пише името ми, възраст, височина, тегло, особени белези и колко пъти съм осъждан. А съм дошъл да се срещна с Конрид.
Мъжът не погледна номерчето, но прочете визитката два пъти, погледна я отзад, после пак отпред, прегърна облегалката на стола с ръка и ми се усмихна неискрено. Не погледна към момичето нито тогава, нито по-късно. Остърга ръба на визитката в масата и тя тихо изскърца като малко мишленце.
Момичето се зазяпа в тавана и се престори, че се прозява. Той каза сухо:
— Значи си от онези. Толкова съжалявам. На господин Конрид му се наложи да замине на север, малко по работа. Хвана ранен самолет.
— Значи онзи, дето го видях днес следобед в голямата сива лимузина на ъгъла на „Вайн“ и „Булеварда на залеза“, трябва да е бил двойникът му — обади се момичето.
Мъжът не я погледна. Усмихна се леко.
— Господин Конрид няма сива лимузина.
— Не го оставяй да те метне — посъветва ме момичето. — Обзалагам се, че е горе и обира клиентите си на ролетка.
Мургавият отново не я погледна. Това, че не я гледаше, беше по-многозначително, отколкото ако и бе зашлевил плесница. Видях я как пребледня леко, много бавно, и си остана бледа.
— Е, щом го няма, значи го няма — казах. — Благодаря, че ме изслушахте. Може би някой друг път.
— О, разбира се. Но ние тук не използваме частни детективи. Толкова съжалявам.
— Повтори ли още веднъж „толкова съжалявам“, ще изпищя, Бога ми — обади се червенокосата.
Чернокосият мъж прибра визитката ми във вътрешното джобче на смокинга си. Бутна стола си назад и се изправи.
— Нали знаете как е — рече. — Толкова…
Момичето се изкикоти и лисна чашата в лицето му. Мургавият стреснато отстъпи назад и измъкна от джоба си колосана бяла носна кърпичка. Бързо попи лицето си, като тръскаше глава. Когато свали кърпичката, на ризата, над черното перлено копче имаше голямо мокро петно. Яката беше съсипана.