Повдигнах ръка и докоснах слепоочието си. Болката ме прониза чак до петите. Изстенах, но от професионална гордост превърнах стенанието в ръмжене, а после се претърколих бавно и предпазливо и се загледах в крака на отвореното стенно двойно легло. Едната му половина бе все още прибрана към стената, а лакираното дърво беше изографисано със сложни шарки. Докато се преобръщах, от гърдите ми се търкулна бутилка от джин и се удари в пода. Беше безцветна и празна. Мина ми през ума, че не е възможно да е имало чак толкова много джин само в една бутилка.
Свих колене под тялото си и застанах на четири крака. Поседях така и душех като куче, което не може да си довърши вечерята, но и не му се ще да я изостави. Поразмърдах глава. Болеше. Размърдах я още малко — продължи да ме боли, затова се изправих и установих, че обувките ми също ги е хванала липсата.
Апартаментът изглеждаше доста приличен — не много евтин и не особено скъп, с обичайните мебели, обичайните осветителни тела, обичайния здрав килим. Върху сваленото легло лежеше момиче, облечено в чифт бежови копринени чорапи. По тялото му имаше дълбоки драскотини, а през корема бе метната дебела хавлиена кърпа, усукана почти на руло. Очите на момичето бяха отворени. Червената коса, която бе разделила на път и опънала назад, сякаш я ненавижда, си беше същата. Но тя вече не я ненавиждаше.
Беше мъртва.
Над лявата й гърда имаше опърлено петно с големината на мъжка длан, а в средата му — напръстниче алена кръв. Кръв беше текла и по бузата й, но вече бе засъхнала.
На дивана съзрях дрехи, предимно нейни, но сред тях бе и сакото ми. На пода имаше обувки — нейните и моите. Приближих се на пръсти, стъпвайки като върху много крехък лед, вдигнах сакото и пребърках джобовете. Всичко което си спомнях, че съм сложил вътре, си беше на мястото. Кобурът все още беше под мишницата ми — празен, разбира се. Нахлузих обувките и сакото, наместих празния кобур, приближих се до леглото и повдигнах тежката хавлиена кърпа. От нея изпадна пистолет — моят. Избърсах кръвта, с която беше изцапан, помирисах дулото, без да има защо, и тихо го пъхнах под мишницата си.
По коридора се зададоха тежки стъпки, които спряха пред вратата на апартамента. Чуха се приглушени гласове, а после някой почука — бързо, силно, нетърпеливо. Погледнах вратата и си помислих колко ли ще чакат, преди да натиснат дръжката, и дали секретът е вдигнат, за да влязат, и ако ли пък не, колко време ще им отнеме да извикат управителя с резервния ключ, ако вече не са го довели. Все още се чудех, когато някой натисна дръжката. Беше заключено. Ужасно смешно. Едва се сдържах да не прихна на глас.
Пристъпих към друга врата и надникнах в банята. На пода имаше две килимчета, хавлия, прилежно преметната върху ваната, на стената — прозорец с матирано стъкло. Затворих тихо вратата, стъпих на ръба на ваната и отворих прозорчето. Подадох глава и погледнах навън в мрака. Около шест етажа по-надолу се виждаше странична уличка, засадена с дървета. За да я видя обаче, трябваше да надзърна през процепа, образуван от две къси, слепи стени, и не по-широк от шахта за проветрение. Прозорците бяха разположени на двойки, всички върху една и съща стена срещу процепа. Надвесих се още малко навън и реших, че ако се опитам, бих могъл да достигна съседния прозорец. Почудих се дали е отключен и дали изобщо ще имам някаква полза, а и ще ми стигне ли времето, преди да отворят вратата.
Зад мен, зад затворената врата на банята, чукането бе станало малко по-рязко и шумно и нечий глас изръмжа:
— Отворете или ще разбием вратата!
Това нищо не означаваше. Обикновен полицейски трик. Нямаше да я разбият, защото можеха да намерят ключ, а да разбиеш подобна врата без брадва е мъчна работа и болезнено за краката.
Затворих долната половина на прозореца, отворих горната и взех пешкир от поставката. После отново отворих вратата на банята и очите ми се заковаха право върху лицето от снимката на камината. Не можех да тръгна, преди да прочета надписа върху нея. Приближих се и се взрях в него, докато гневното чукане продължаваше. На снимката пишеше: „С много любов — Лийланд.“