Само това правеше доктор Остриън кръгъл глупак. Нищо друго не му трябваше. Грабнах снимката, върнах се в банята и отново затворих вратата. После я тикнах сред мръсното бельо в шкафа. Малко време щяха да загубят, докато я открият — ако бяха добри ченгета. Ако се намирахме в Бей Сити, нищо чудно изобщо да не я намерят. Нямаше причини да смятам, че не сме в Бей Сити, освен дето Хелън Матсън сигурно живееше там, през прозореца на банята ме бе лъхнал мирис на море.
Проврях се навън с кърпата в ръка и се прехвърлих на съседния прозорец, като се държах с другата за перваза. Стигнах съседния прозорец едва колкото да го бутна, ако не е заключен. Заключен беше. Залюлях крак и ритнах стъклото, точно над ключалката. Шумът трябва да се е чул поне на миля наоколо. Далечното думкане по вратата продължаваше монотонно.
Омотах кърпата около лявата си китка и като протегнах ръце до краен предел, напъхах ръка през счупеното стъкло и отворих прозореца. После се прехвърлих на другия перваз и се протегнах да затворя прозореца, от който бях дошъл. Можеха да ми вземат отпечатъците. Не хранех никаква надежда, че ще успея да докажа как съм се озовал там.
Надзърнах надолу към улицата. Някакъв мъж се качваше в колата си. Дори не погледна нагоре. Никаква лампа не бе светнала в апартамента, в който нахлувах. Отворих прозореца и влязох. Във ваната имаше много счупени стъкла. Стъпих на пода, запалих осветлението, събрах стъклата от ваната, омотах ги в кърпата и ги скрих. Използвах нечий пешкир, за да избърша перваза и ръба на ваната, където бях стъпвал. После извадих пистолета и отворих вратата на банята.
Апартаментът беше голям. Стаята, в която надничах, имаше две легла с розови покривки. Бяха изрядно опънати. След спалнята влязох в дневната. Всички прозорци бяха затворени и въздухът беше прашен и душен. Включих един лампион и прокарах пръст по облегалката на стол. Беше прашен. Имаше радио-шкаф, библиотека, пълна с книги, чиито обложки все още не бяха свалени, скрин от тъмно дърво, а отгоре — сифон, шише с алкохол и четири чаши на ивици, обърнати с дъната нагоре. Подуших алкохола, който се оказа уиски, употребих една част. Главата ми се почувства по-зле, но на мен ми стана хубаво.
Оставих лампата да свети, върнах се в спалнята и затършувах из дрешници и чекмеджета. В гардероб намерих мъжки дрехи, шити по поръчка. На етикета шивачът беше изписал името Джордж Талбот. Дрехите на Джордж обаче ми се видяха възтеснички. Порових още малко и едно чекмедже ми предложи пижама, която ми се стори подходяща. Чехлите и халатът бяха в дрешника. Съблякох се.
Излязох изпод душа, но все още слабо миришех на джин. Сега вече отникъде не се чуваше шум или думкане, от което заключих че са в апартамента на Хелън Матсън с техните тебешири и канапи. Нахлузих пижамата, чехлите и халата на господин Талбот, освежих косата си с неговия тоник, сресах се с неговата четка и гребен. Надявах се, че господин и госпожа Талбот прекарват приятно, където и да се намират, и че няма да бързат да се приберат вкъщи.
Отново се върнах в дневната, употребих още от уискито на Талбот и запалих една от неговите цигари. После отключих външната врата. Мъж се прокашля съвсем наблизо в коридора. Отворих вратата, облегнах се на касата и погледнах навън. На отсрещната стена се беше подпрял униформен полицай — дребничък, рус, с остър поглед. Ръбовете на синия му панталон бяха остри като бръснарски ножчета и той изглеждаше спретнат, чист, компетентен и нахакан.
Прозях се и попитах:
— Какво става, началник?
Той се взря в мен с остри червеникавокафяви очи, изпъстрени със златисти точици — цвят, който рядко се среща в комбинация с руса коса.
— Малка неприятност у съседката. Да сте чул нещо? — Гласът му беше леко саркастичен.
— Рижавата ли? Ха-ха. Само обичайният лов на едър дивеч. Ще пийнете ли?
Ченгето продължи да ме наблюдава внимателно. После се провикна надолу по коридора:
— Хей, Ал!
От отворена врата излезе едър мъжага. Беше над един и деветдесет, тежеше стотина кила и имаше твърда черна коса и дълбоко разположени безизразни очи. Ал де Спейн, когото срещнах същата вечер в полицейския участък на Бей Сити.
Тръгна по коридора, без да бърза. Униформеното ченге се обади:
— Този човек живее в съседния апартамент.
Де Спейн се приближи плътно до мен и се втренчи в очите ми. Неговите бяха изразителни, като черни плочки. Проговори почти благо:
— Име?
— Джордж Талбот — рекох, като се стараех да не изквича.
— Да сте чул някакъв шум? Имам предвид, преди ние да дойдем.
— О, караница, ако не се лъжа. Към полунощ. За там не е новост. — Посочих с пръст към апартамента на мъртвата.