— Значи според теб този я е претрепал, а, Запъртък?
— Стреляно е с неговия пистолет.
— Я извади онова голямото фенерче от джоба и му огледай тила.
Дребосъкът изсумтя, затършува отзад, после нещо изщрака и ослепителният бял лъч на силен ръчен прожектор обля главата ми. Човечето заподсмърча в тила ми. Посегна и ме натисна по удареното място. Изревах. Светлината угасна и мракът от улицата отново ни връхлетя.
— Май са го цапардосали — заключи Запъртъка.
— Както и момичето, между другото — монотонно уточни Де Спейн. — Не си личи много, но е ударена. Ударили са я, за да могат да я съблекат и издерат, преди да я застрелят. Никой не е чул изстрела. Кой съобщи в участъка, Запъртък?
— Откъде да знам, по дяволите! Някакъв се обадил две-три минути преди да се появиш, докато Рийд все още търсеше фотограф. Телефонистката каза, че бил с дебел глас.
— Добре, ако ти беше извършил престъплението, как щеше да се измъкнеш оттам?
— Щях да си изляза през вратата — отвърна дребосъкът. — Защо не. Ей! — излая той към мен. — А ти защо не си излязъл оттам?
— И аз имам своите малки тайни — отвърнах.
Де Спейн продължи монотонно:
— Значи нямаше да се прехвърляш през никакви шахти, а, Запъртък? И нямаше да разбиваш прозореца на съседния апартамент, нито да се правиш на онзи, който живее там, а? И нямаше да се обаждаш в полицията и да им казваш, че ако се качат горе, ще хванат убиеца, така ли?
— По дяволите! — рече дребосъкът. — Мислиш, че този се е обадил? Не, не бих направил нито едно от тези неща.
— Не ги е направил и убиецът — съгласи се Де Спейн, — с изключение на последното. Обадил се е.
— Никога не знаеш какво ще им хрумне на тези сексуални маниаци. Този може да е имал помощник и другият да го е фраснал, за да го накисне.
Де Спейн дрезгаво се изсмя.
— Здравей, сексуални маниако — рече и ме ръгна в ребрата с пръст, корав като дулото на пистолет. Гледай ни колко сме тъпи. Седим тук, спорим и си рискуваме службицата — поне този от нас, който си я има — а ти, дето си наясно с всички отговори, не ни казваш нито дума. Та ние дори не знаем коя е госпожицата.
— Червенокосо момиче, което забърсах в бара на Конрид Клъб — отвърнах. — Не, по-точно тя ме забърса.
— И нито име, нито нищо?
— Да. Беше фиркана. Помогнах й да излезе на въздух, тя ме помоли да я отведа и докато я настанявах в колата си, някой ме фрасна. Свестих се на пода в апартамента, а момичето беше мъртво.
— А ти какво правеше в бара на Конрид Клъб? — попита ме Де Спейн.
— Подстригвах се — отвърнах. — Какво се прави в бар? Тя червенокосата беше фиркана и ми се стори уплашена от нещо. Лисна чашата си в лицето на бияча. Малко ми дожаля за нея.
— И на мен винаги ми дожалява за червенокосите — рече Де Спейн. — Онзи, дето те е цапардосал, трябва да е бил слон, щом те е занесъл горе в апартамента.
— Удряли ли са те някога така по главата? — попитах.
— Не — отвърна Де Спейн. — А теб, Запъртък?
Дребосъкът каза, че и него не го били удряли. Каза го заядливо.
— Ами то е горе-долу като да си мъртвопиян. Вероятно съм се свестил в колата, а онзи е имал пистолет, с който ме е принудил да кротувам. Качили сме се в апартамента заедно с момичето. Тя може и да го е познавала. Там ме е фраснал отново и аз не си спомням нищо от случилото се между двата удара.
— Чувал съм такива работи — рече Де Спейн. — Обаче никога не съм им вярвал.
— Но е истина — казах. — Трябва да е истина, защото нищо не си спомням, а онзи не може да ме е качил горе без чужда помощ.
— Аз мога — рече Де Спейн. — Носил съм и по-тежки от теб.
— Добре де — съгласих се. — Пренесъл ме е. Какво ще правим сега?
— Не разбирам защо си е направил целия този труд — обади се дребосъкът.
— Да цапардосаш някого не е никак трудно — отвърна Де Спейн. — Я ми подай портфейла и онзи патлак.
Малкият се поколеба, после му ги подаде. Де Спейн подуши пистолета и небрежно го пусна в страничния си джоб — този откъм мен. Отвори портфейла, наведе се и го разгледа на светлината на таблото. После го прибра. Подкара колата, обърна я и полетя обратно по булеварда, зави на изток и спря пред кръчма с червена неонова фирма отгоре. Заведението беше пълно дори и по това време на нощта. Де Спейн каза през рамо:
— Тичай вътре, Запъртък, и телефонирай в участъка. Кажи на сержанта, че сме надушили следа и сме на път да заловим човек, свързан с убийството на „Брейтън авеню“. Кажи му да предаде на шефа, та да побеснее.