Известно време гласът мълча. После се обади:
— О, я изчезвай, докато не съм излязъл да ти фрасна един.
— Така не се печелят клиенти, господин Греб. Сигурен ли сте, че не можете да ми отделите няколко минути, след като и без туй вече сте станал?
— Не викай толкоз. Ще събудиш жената. Болна е. Ако трябва да изляза навън…
— Лека нощ, господин Греб.
Върнах се обратно по пътеката, под меката мътна луна. Минах от другата страна на тъмната паркирана кола и казах:
— Това е работа за двама. Вътре се е намърдал някакъв главорез. Струва ми се, че е същият, когото чух да наричат Голямото чене по телефона в Лос Анджелис.
— Господи! Убиецът на Матсън, така ли?
Де Спейн се премести откъм моята страна, подаде глава от прозореца и се изплю. Плюнката му префуча над пожарния кран, който беше поне на два и половина метра от нас. Не казах нищо. Той продължи:
— Ако този, когото наричаш Голямото чене, е Мое Лоренц, ще го позная. Може би ще успеем да влезем. А нищо чудно и да попаднем на гореща следа.
— Точно като ченгетата в радиопиесите.
— Страх ли те е?
— Мен ли? — попитах. — Естествено, че ме е страх. Колата е в гаража, така че или е сгащил Греб вътре и си напряга мозъка какво да прави с него…
— Ако е Мое Лоренц, той няма мозък — изръмжа Де Спейн. — Копелето е съвсем смахнато и може да върши само две неща — да държи пистолета и волана на автомобил.
— И парче оловна тръба — добавих. — Та думата ми беше, че Греб може да е излязъл без колата си и това Чене… Де Спейн се наведе да погледне часовника на таблото.
— Според мен той е изчезнал. Иначе досега да се е прибрал. Някой му е подшушнал да се спасява от нещо.
— Идваш или не? — попитах рязко. — Кой да му е подшушнал?
— На първо място, този, който го е наел, ако е работил за някого.
Де Спейн отвори, измъкна се от колата и се загледа над нея, към другата страна на улицата. Разкопча си сакото и разхлаби пистолета под мишницата си.
— Може и да успея да го забаламосам — рече. — Дръж ръцете си на показ и празни. Това е единственият ни шанс.
Отново пресякохме улицата, минахме по пътеката и се качихме на верандата. Де Спейн се облегна на звънеца.
Гласът изръмжа от полуотворения прозорец, иззад оръфаните тъмнозелени щори.
— Е?
— Здрасти, Мос — каза Де Спейн.
— Ъ?
— Аз съм Ал де Спейн. В играта съм.
Тишина. Дълга, убийствена тишина. После дебелият дрезгав глас попита:
— Кой е тоя с теб?
— Приятел от Лос Анджелис. Наш човек.
Отново тишина. После:
— Какво искаш?
— Сам ли си вътре?
— С една жена, но не може да те чуе.
— Къде е Греб?
— И аз това се питам. Какво искаш, ченге? Изплюй камъчето.
Де Спейн заговори така спокойно, сякаш си седеше вкъщи на фотьойла край радиото.
— Работим за един и същи човек, Лоренц.
— Ха-ха — изсмя се Голямото чене.
— Намерили са Матсън мъртъв в Лос Анджелис и градските ченгета вече са го свързали със случая Остриън. Трябва да изчезваме бързо. Големият шеф е на север, да си реди алибито, ама нас какво ни грее.
— Разправяй ги на шапката ми — обади се гласът, но вече се долавяше и нотка на съмнение.
— Надушвам нещо гадно — рече Де Спейн. — Хайде, отваряй. Виждаш, че не държим нищо в ръцете си.
— Докато стигна до вратата, вече ще държите — викна Голямото чене.
— Не си чак такъв пъзльо — подигра му се Де Спейн.
Щората изшумоля, сякаш нечия ръка я бе пуснала, и прозорецът се затвори. Започнах да повдигам ръката си.
— Без глупости — изръмжа Де Спейн. — Този тип решава случая ни. Трябва ни цял и невредим.
От вътрешността на къщата долетяха глухи стъпки. Ключалката изщрака и в сянката на вратата се появи фигура с тежък „Колт“ в ръката. Човекът имаше изключително сполучлив прякор. Огромната му широка челюст стърчеше напред като решетка на локомотив. Беше по-едър от Де Спейн, къде-къде по-едър.
— Казвай какво има! — нареди той и заотстъпва назад.
Де Спейн, който беше отпуснал ръце надолу, празни и с обърнати навън длани, пристъпи спокойно върху левия си крак и ритна Голямото чене в слабините — просто така, без ни най-малко да се двоуми, и срещу насочения пистолет.
Голямото чене все още се бореше с болката, когато извадихме пистолетите си. Дясната му ръка се опитваше да натисне спусъка и да задържи пистолета изправен. Болката заглушаваше всичко друго, освен желанието да се превие на две и да изкрещи. Вътрешната борба му отне частица от секундата и той не успя нито да гръмне, нито да изкрещи, когато го връхлетяхме. Де Спейн го цапардоса по главата, а аз през дясната китка. Изпитвах страстно желание да го фрасна по ченето — то просто ме омайваше — но китката бе най-близо до пистолета. Оръжието се отпусна, мъжището също се отпусна, почти толкова внезапно, после политна към нас. Хванахме го и го задържахме, зловонният му дъх опари лицата ни. Сетне коленете му поддадоха и ние се строполихме отгоре му в коридора.