Макгий замълча, за да си пийне още малко уиски и да позяпа из кантората ми. Гледах как последният слънчев лъч се изхлузи от перваза на прозореца и се спусна в тъмния процеп на пасажа.
— И какво, мислиш, прави онзи глупак? — попита Макгий и избърса устни с копринена кърпичка. — Решава, че мацката е мъртва, което може и да е така, но не можеш да си сигурен с тези газови отравяния, сега нали ги третират с онова новото, метилен-блау?…
— За Бога! — извиках. — Какво прави онзи?
— Не вика полиция — сурово отвърна Макгий. — Изключва мотора на колата, изгасва фенерчето и хуква през няколко преки към дома си. Оттам извиква доктора и след малко двамата са в гаража. Онзи казва, че жена му е мъртва. Изпраща Матсън да влезе в къщата през страничния вход и да извика шефа на местната полиция. Матсън отива и скоро шефът дохвърчава с още двама от неговите, а след тях пристига и един от погребалното бюро, защото тази седмица бил негов ред за съдебен лекар. Отнасят трупа, някакъв лаборант взема кръвна проба и казва, че е пълна с въглероден оксид. Съдебният лекар издава документа, госпожата е кремирана и случаят приключва.
— Е и какво му е на случая? — попитах.
Макгий допи и втората си чаша и се замисли дали да не си сипе трета. Реши като начало да изпуши една пура. Нямах пури и това го подразни, но запали една от своите.
— Аз съм съвсем обикновено ченге — каза той спокойно, премигвайки насреща ми — и не мога да знам. Знам само, че този Матсън се простил с разрешителното си, избягал от града и го е страх.
— По дяволите! — рекох. — Последния път, когато се набърках в работите на такава мафия в малко градче, си докарах фрактура на черепа. Как да се свържа с този Матсън?
— Аз ще му дам твоя номер. Той ще се свърже с теб.
— Добре ли го познаваш?
— Достатъчно, за да му дам името ти — отвърна Макгий. — Разбира се, ако излезе нещо, за което би трябвало да знам…
— Естествено — рекох. — Ще го оставя на бюрото ти. Царевично или ръжено?
— Върви по дяволите! — отвърна. — Шотландско.
— Как изглежда Матсън?
— Среднотежка категория, около петдесет и седем годишен, един и седемдесет висок, посивяла коса.
Обърна още едно и си тръгна.
Седях цял час и изпуших доста цигари. По едно време забелязах, че е мръкнало и гърлото ми е пресъхнало. Никой не ми се обади. Станах да светна, измих си ръцете, опънах една яка глътка и заключих бутилката. Време беше да хапна нещо.
Бях нахлупил шапката си и тъкмо излизах, когато момчето от куриерска фирма „Зелено перо“ се зададе по коридора. Вървеше и оглеждаше номерата на офисите. Търсеше моя. Подписах се за пакетче с неправилна форма, увито в груба жълта хартия като в обществените перални. Оставих пакета върху бюрото и срязах канапа. Бележката започваше без обръщение:
„Приятел от полицията Ви препоръча като човек, на когото мога да се доверя. Крия се, в безизходица съм и единственото, което искам, е да се измъкна от тази каша. Моля Ви, елате по тъмно в апартамент 524, Тенисън Армс, Харвард, близо до Шесто Авеню, и влезте с ключа, ако ме няма. Внимавайте с Пат Рийл, управителя, нямам му доверие. Моля Ви, скрийте обувката на сигурно място и я пазете чиста.
P.S. Викат му «Виолетката», но не знам защо.“
Аз знаех. Защото непрекъснато смучеше бонбони с аромат на виолетки. Бележката не беше подписана. От нея лъхаше страх. Развих лигнина. Вътре имаше зелена кадифена дамска обувка, около трийсет и пети номер, подплатена с бяло шевро. Отвътре на стъпалото с полегати златисти букви беше щамповано името „Вершойл“. Отстрани, с неизтриваемо мастило беше изписано „S465“. Там обикновено се нанася номерът на обувките, но знаех, че в случая не е така, защото фирмата „Вершойл“ на Чероки Стрийт в Холивуд прави само единични модели по калъп на клиента, обувки за театрални костюми и ботуши за езда.
Облегнах се, запалих цигара и се замислих. Накрая взех телефонния указател, намерих номера на „Вершойл“ и го набрах. Чаках доста дълго, преди да чуя чуруликащо гласче.
— Ало? Да?
— Вершойл, лично — рекох. — Обажда се Питърс от Бюрото за идентификация.